Мотивът – това е вътрешна подбуда за действие, свързана с някаква потребност и
прояваваща се в динамична насоченост на поведението. Следователно мотивът и
потребността са тясно свързани, взаимозависими . За да има нужда, преодоляване
на липсата на нещо субективно или обективно необходимо, трябва да има и
съществена причина на действията определящи значението на целите и задачите.
Часът е 6:00 сутринта. С големи усилия се протягам, за да стигна до будилника.
Доста е трудно, но искам да го изключа. Звукът ме дразни, още повече забравих
какво съм сънувала. А беше хубав сън. Щеше ми се да беше продължил още малко. И
брат ми стана. Започва да тропа. Оставих му бележка в кухнята за всеки случай да
дойде да ме събуди. Имам важна лекция. Психология на развитието в
детско-юношеска възраст. Както и да е. Влиза в стаята и ми бутаа някакъв шоколад
в устата. Започва да ми бърка в носа. Неизбежно е. Трябва да стана. Мразя
сутрините, когато реши да ме буди точно по този начин. Мислех днес да си облека
бояджийската пола – така я наричам, защото е напръскана с белина – доста приятни
петна – фабрични естествено. Обаче се замислих, че ако облека тази пола, трябва
да си сложа и по-задължаваща блуза, а също и подобни обувки. Абсурд. Все пак е
6:00 сутринта. Най-накрая трябва и да се гримирам – всичко до тук го налага –
още по-голям абсурд. Обличам си възможно най-удобните дънки и суичер с качулка –
днес май ще вали, а аз чадър не нося – вече изгубих достатъчно. Сега докато си
мия зъбите и си гледам заспалата физиономия в огледалото започвам да се замислям
за разни въпроси, касаещи целия женски пол – защо ние жените носим поли? Защо?
Толкова се стреснах от това, че спрях да си мия зъбите и с пяна на уста се
опулих в огледалото. Грозна гледка. Красив въпрос. С милион отговори. Единият от
тях беше отговорът на 99.9% от въпросите, които може да се зададат на жените –
мъже. Дали носим поли повече заради тях, отколкото заради нас самите. Тъжно е да
се признае, но всичко води натам. Едва ли някоя жена изпитва жизнена
необходимост да стане в 5:00 сутринта, да си обуе късата пола, да се гримира, да
си направи косата, да е готова до 7:00 и ако няма кола или пари за такси да се
качи в прекрасния градски транспорт и да умре от неудобство поради милион
причини, свързани с дължината на въпросната пола. Пак започнах да търкам емайла
на зъбките си и сега реших, че съм адски критична. Все пак и аз нося поли не
толкова заради някой друг, а защото ми харесва. Даже понякога се случва да ми е
удобно. Но чесtно казано, случва се рядко. Започнах да си жабуркам устата. Така
стигнах до извода, че нещо го налага. Каквато и да е причината за това. Явно
носенето на поли е многопричинно и адски целенасочено. Жените винаги искат,
трябва, пък и постигат целите си. Но и на жените винаги нещо им липсва. И тази
липса, тази още непостигната необходимост трябва да бъде запълнена и изпълнена.
Може би полата се оказва едно от многото средства това да се случи. Като излязох
от банята спрях да мисля за полите и тяхната мултифункционалност. Едно че рано,
рано ме заболя главата, второ че си бях по дънки и днес явно нямаше да постигам
цели и задачи и да запълвам липси и неоходимости. Запътих се със сумнамбулска
стъпка към кухнята и какъв аромат само ме лъхна от вратата. Най – хубавият,
по-хубав от парфюм KOOKAI, който между другото свърши и май някоя и друга пола
ще трябва да влезе в употреба. Това беше ароматът на нещо, което преди години
мама и тате не ми даваха да вкусвам, защото не било за малки деца. Вероятно
заради тази забрана сега съм като пристрастена към него. Брат ми вече му се
наслаждаваше – той го пие чисто, пита ме дали искам, но аз дори не му отговорих.
Нахвърлих се върху кафеварката сякаш утре кафето в целия свят щеше да свърши,
все едно спасявах последната капка и си сипах в любимата ми чаша на кучета –
всичко, което имаше в кафеварката. А то беше доста. Щастлива бях, че в
хладилника беше останало мляко от баба, тя ни го носи от село съвсем натурално
краве мляко, дори не го разреждат с вода, защото баба им е приятелка.Сипах си
малко в кафето, така че да добие бледо кафеникав цвят, сложих си две лъжички
захар и го разбърках. Тогава седнах на масата, започнах да му се наслаждавам,
отпих една глътка, запалих цигара и просто почувствах, че в мен от тази глътка и
тази дръпка се вляха нови сили живот, с които щях да посрещна предстоящата
лекция, пък и целия ден пред мен. Описвам кафето така, сякаш е най-незаменимата
съставка за организма ми, но като се замисля май наистина е така. Наистина имам
нужда от тези няколко глътки, то не е липса, а именно нужда. Случи ли се така,
че да пропусна сутрешното си кафе резултатът е плачевен. Сама за себе си съм го
установила. Ставам раздразнителна, агресивна, адски неспокойна. Сякаш кафето
само ме дърпа към него и ме приканва да го изпия. Когато обаче това се случи,
разбирам че целта ми е изпълнена, кафето е изпито, цигарата е изпушена и тихо и
спокойно мога да се захвана с дневните си задължения до следващия пристъп,
когато в организма ми се е изчерпало количеството на кофеин и се налага
повторното му приемане. Така се наслаждавах на тази божествена напитка 10-15
минути, успях някакси да стигна до огледалото вече ободрена и готова за подвизи.
Направих първия – сресах си косата, след това втория – оправих си леглото,
накрая си обух маратонките, изчаках брат ми да направи същото и тържествено
треснахме вратата, за да поемем по пътя на любимото ми трасе – маршрута на
люлинските рейсове. Те щяха да ни отведат до Сточна гара, за да отида аз на
лекции, а брат ми на работа. Все още ми се спеше обаче. Беше и студено, а брат
ми ми говореше за мотори, тунинги, всякакви такива момчешки работи, от които
явно се налага да разбирам, за да мога да се включвам и аз от време на време в
разговора. Това наложи и следното нещо – започнах да гледам състезания с мотори
в неделя по обед, които са през седмица, защото се редуват с Формула 1. Даже
научих имената на някои от състезателите – Валентино Роси, Биаджи и др.
най-интересното обаче е , че след второто състезание с мотори взе да ми става
интересно. Получи се така, че нуждата го наложи, за да бъда осведомена и по този
въпрос, а без да искам даже започна да ми харесва. Имах цел – да запълня
мотористките пукнатини или по-скоро бездни. Не мога да кажа, че съм компетентна
толкова, колкото е брат ми, но пък така се случва, че когато заговори за тези
неща трябва да се хиля, да говоря, да се радвам, даже да се вълнувам от тези
колела с мотори. Защо ли? За да ме вози на неговия мотор. Защото ми харесва.
Каква е следващата стъпка. Да продължавам да бъда добрата сестра, живо
интересуваща се от тази материя. Защо ли? За да ме научи да карам мотор. Причини
следствия, последствия, май каквото и да правим е продиктувано от някаква
подбуда. Искаме, стараем се, поставяме си цели, постигаме ги или не. И пак се
опитваме, защото само така можем да вървим напред. Стигнах до ректората, беше
8:50 ч. влезнах в 21 аудитория и си оставих чантата. Реших, че ще си взема още
едно кафе, но не от машината – те са ужасни. Поразходих се малко, другите бяха
дошли, дойде и преподавателят. Влязохме. И лекцията започна. Защо бях в тази
зала? Защото имам потребност от това – да науча нещо, което не знам. Да знам
повече за нещата от които имам нужда в бъдеще. Всичко това – знанието – то е
крайно необходимо на всеки един от нас. Защо? Лично за себе си – защото аз имам
стремеж да постигна целите и задачите, които съм си поставила. Наистина те не са
малко, но вярвам че ще се справя.