Тя усети студа по върха на пръстите си. Докосна се до мъката на това място. Всичко беше попито от светлина, но празнотата някак си я погълваше и създаваше безбрежна се пустота. Зеленината по върховете на планината едвам създала уют в сърцето на пътника, в следващия момент бе разбивана от сивотата на голите праскови и кайсии в дворовете на безлюдните къщи. Само растенията бяха останали след всичко, което се бе случило по тези земи и не съвсем. Можеше да усети мъката по голите клони - зеленината не можеше да спаси душата й, а сивотата беше пристан за тъгата й.
Студена усмивка се плъзна по лицето й, спомни си за някогашното „някога" за „някога преди" отпреди да срещне сивотата на прасковените дървета в края на зимата и зеленината на старите ели. Помисли си, че тъгата й не бе нужно да бъде споделена, за да се почувства разбрана... миг покой.
Пое дълбоко въздух, пълнейки гърдите си с цигарен дим и издиша наполовина нормално, наполовина кашляйки. Кашлицата не й попречи да усети чистотата на ...