Споменът за онази вълшебна нощ се е загнездил дълбоко в мен. Нощта, в която се запознах с него. Съдбата бе решила да ни срещне и да бележи живота ми със своя тежък печат. Още в първия миг, в който го видях и погледите ни случайно се срещнаха, разбрах, че ще се случи нещо между нас. Но нямах ни най-малка представа какви ще са последиците от постъпките ни. Всичко започна като приказка и продължи така до сутринта. Погледите, усмивките, неволните докосвания, прегръдките, сладките приказки, целувките, дори въздухът около нас... всичко бе изпълнено с любов. Това сладко, неземно чувство, сгряващо кръвта ти, което обзема цялото ти същество и те праща в облаците, носи те на своите нежни криле. Понесе и мен... следвах я, следвах и поривите на сърцето си. Правех това, което ми диктуваха чувствата. Но и този път ме поведоха в грешната посока. Чувах ги как тихичко се кикотеха на моята глупост, но сякаш не можех да се спра. Отново спечелиха проклетите чувства, а аз изгубих... До кога ще губя? До кога разумът ще се крие от мен, аз след разгрома ми ще ме съди?! Онази нощ... за пореден път бях измамена от собствените си чувства... Но, мили, ти отприщи тези чувства, които бяха заспали дълбоко в мен, ти породи тези нежни трепети в душата ми. Тъй силно желаех ти да си точният човек, повярвах, че най-после съм открила своята половинка, след хилядите разочарования. Надявах се, че поне този път съдбата е на моя страна, но уви, нейните планове бяха съвсем други. Някои казват, че сами си ковем съдбата. Е ако е така, то аз излезнах лош ковач на моята. Според други каквото ни е отредено това ще получим. А аз.. дали сама си изковах тази съдба? Или е било писано от нечия друга ръка, че това е мойта съдба и аз просто трябва да се примиря...Все още търся отговор, но едно научих след онази нощ. След всеки кратък миг на истинско щастие следват дълги часове на болка и тъга, пропити със спомени...
Онази нощ... прелитаха искри, всичко бе напоено с любов. Беше мой, но само за една вечер. Искаше ме, виждах го в очите ти. И аз те исках, а не трябваше... Накара ме да повярвам в теб, да те желая все повече и повече. Надявах се, че няма да свърши никога. Мислех си, че вечността е пред мен и ти ще си до мен... до края. Но.. грешах. Щастието го няма. Изчезна в сенките на нощта, а заедно с него се изгуби и ти. Сега съм тук сама, а ти... ти си там някъде в безкрая, също сам... и наранен. Искам да те забравя, сякаш не съществуваш и никога не съм се докосвала до теб. Но споменът за теб не спира да ме измъчва, не избледнява нито с тон. Стои си там дълбоко скрит в останките на разбитото ми сърце. А надеждата се е вкопчила в отломките останали след онази нощ и не иска да ме напусне. Само тя ми остана, само тя ме топли в дългите студени и самотни нощи.
Кога ще спра тази битка... битката, в която загубих. Да, загубих... Но и ти нищо не спечели. А дните се нижат бавно един след друг, пропити с твоя аромат. Времето не спира, продължава своя вечен ход напред и все напред. А как го молих да поспре само този път. Да ме върне отново в онази нощ... но не ме чу, не спря. Животът продължава.. всичко е както преди. Само душата ми е друга. Една дълбока рана зее в нея, редом до другите отминали болки. Колко ли още ще издържи горката, на ударите на съдбата.. Колкото и тежък да е кръстът не смятам да се предавам точно сега в разцвета на младостта. Няма да позволя на живота да ме окове в тежките си вериги. Волна съм и такава ще си остана. Вечно ще се рея в търсене на сродна душа. Може би това си ти... а може би не си. Но ако си съдбата ще те върне при мен. Поне това ми дължи. Аз от своя страна ще изкупя греховете си, ще поправя грешките си, не са непростими. Ще се разплатя, за да получа най-после това, за което копнея - Любов. Създадена съм за любов. Всяка фибра от моето тяло и моята душа са изпълнени с любов. Любов, която искам да даря. Ако ми позволиш и отвориш сърцето си за мен, ще я дам на теб. Ако ли не... ще диря щастието при друг, друг ще топли моите нощи и ще споделя радост и тъга с мен, ръка за ръка, друг ще обича сърцето мое и за него мило и драго ще дава, ако ще и на край света ще стигна, но ще го открия...

20 януари 2008