Споделяме болка, когато се раждаме и когато умираме. Междувременно във
виртуалното пространство, наречено живот, се стремим да я покажем или скрием,
разделим или обединим с всички и се заблуждаваме, че това е в реда на нещата.
Дори имаме наглостта сами да я създаваме и причиняваме. Любовта даже изкривихме,
обявявайки я за доведена сестра на бъбречната криза. Придадохме й качество
присъщо й точно толкова, колкото канибализъм за зайците. Обяснихме я с химическа
реакция, която се извършва в главите ни. Закрепихме я като хвърчащ лист с плюнка
на дъската за обяви на изплашените ни и наранени съзнания, точно върху стегната
с нитове, болтове и пирони ръждива табелка на болката. Пазим се ревностно от
тази малка искрица да!не!би? да запали пожара на щастието и удоволствието от
съществуването. Пробутваме на любимите ни същества садомазохистични огризки,
които наричаме обич, а на останалите - пълна незаинтересованост и безразличие.
Ако по случайност някой дръзне да ни сподели съкровените си чувства - реагираме
с насмешка. Приемем ли обаче наличието на пърхащите пеперудени крилца в
собственото ни сърце, веднага ги изолираме зад тънката прозрачна преграда на
недоверието, изградена от малкия ни, или пък огромен опит, който всеки път ни е
носил разочарование и е разкъсвал на малки парченца този наш живото-под-държащ
мускул. А защо боли? Може би заради излъганите очаквания и надежди, заради
безсмислените залези, които ще следват, или пък пропуснатите изгреви, заради
нещата, които сме искали да кажем, които сме могли да направим, заради лъжите в
които сме вярвали, заради истините, които не сме проумели? Едва ли... това са
само много удобни и изтъркани извинения да не признаем и да не извикаме с всичка
сила: ”Липсваш ми!”. Колко типичен и влудяващо повтарящ се, е грозният навик на
хората да осъзнават post factum какво са загубили. Кой си дава реално сметка, че
неописуемата тъга не е плод на някаква хипотетична неосъщественост на някаква
евентуална химера? Тя се нарича самота, боли като отрязан крайник, сърби
неистово, гори на празното място в сърцето, дълбае с тъпа лъжица душата... …но
най-пронизващ е студа на недокоснатата възглавница. Пленени от съня пръстите се
свиват като нокти на граблива птица и мачкат потните чаршафи, опитват се да
начертаят магически символи, които ще превърнат ледената пустота в топлото и
утешително пристанище на физическото докосване на тялото на липсващия. Ходилата
конвулсивно потреперват, търсят онова топло и нежно краче, на което са давали и
от което са черпили: нежност, любов, закрила, утешение, сила. Силата. Да се
събудиш. Да продължиш. Да градиш. Да живееш и да споделиш. Открехват се очи и
леглото е празно. И боли. Почти до смърт. И все пак продължаваш - машинално, без
умисъл, само с една мъничка светлинка, тлееща някъде в хищния здрач на самотното
ти същество – може би... някак си… дали... ще се върне... И така, ден след ден,
пак се пускаш по наклонената плоскост на навика... и забравяш. Но нощем, в
сънищата, тогава само и само там, си спомняш какво е било да не се чувстваш сам.
Скоро и да сънуваш спираш, някоя друга история идва, повтаря се. Свършва.
Докога? Tempos fugit