Вечност... колко внушително звучи тази дума. Странно е как някои вярват в нея безрезервно, а пък други твърдят, че животът е единствено тук и сега. Замислим ли се върху контраста, веднага би ни станало ясно къде е ключът за разрешаване на противоречието.

Понятието "вечност" не е способно да се вмести в човешкия разум. Или е твърде сложно за този етап на равитието ни като интелектуални същества, или не съществува и просто не си заслужава да се затормозяваме със значението му.

За някои е страшно. За други - скучно. Трети дори не се замислят. Наистина необичайно е как можем да сме съсредоточени само върху настоящия момент, тъй като това било свидетелство за пълноценност. Кастанеда обаче съумя да представи нещата в съвсем различна светлина. Нито е с вярващите, нито с неверниците. Възниква една трета теория, шокираща и без това обърканото човечество - тази за оцеляването на неопределена частица от нас, съзнание, идващо отникъде, отделящо се по време на умиране.

На всеки малко или много са известни древните практики на индианците шамани, и повечето от тях изглеждат и звучат нелепо. Но Кастанеда бива въвлечен в този непознат свят, пазен в тайна, за да привлече той самият по-късно последователи по цялата земя.

Те твърдят, че човешкото същество, по време на земния си живот, е разполовено на две-лява и дясна страна. Основната цел на учението е да слее тези две половини в ПЪЛНОЦЕННОСТ. Основният принцип на учението гласи, че човешкото съществуване е непрекъсната борба за постигане на цялостност на двете половини, но само Воините, посветени в Правилото, могат да постигнат това още в сегашното си битие. Правилото, което изглежда, е стожер на Вселената, разкрива, че съзнанието на всички мъртви същества полита за среща с причината да са имали живот. Тази причина е приела облика на черен орел и всички съзнания политат към клюна му. След това... няма нищо. След това всичко и всички изчезваме така, че сякаш наистина животът е бил само на земята. Но дон Хуан казва и друго: ние сме способни да запазим това съзнание, като заслужим "дарът на Орела" - неговата милост да ни позволи да заобиколим поглъщането, защото съзнанието е храната на Орела, на причината някога да сме били живи. По този начин ние продължаваме да съществуваме под форма, неизвестна никому. Може би ще се върнем отново на земята като хора, или пък растения, или малки камъчета на пътя. Можем да станем дори прашинки, но в крайна сметка Хамлет е казал, че ние сме само "квинтесенция на праха". Учението на дон Хуан отрича личностната стойност, затова е необходимо да се изличи досегашния ни биографичен живот, за да преминем към органично, чисто и напълно духовно съществуване, да бъдем смирени, т.е. безупречни в действията и чувствата си.

Това донякъде се доближава до всеразпространената християнска религия, но не гарантира на масовия човек живот след смъртта, не му обещава среща с вечността. Въпреки това някой, веднъж заобиколил Причината, може да получи мъдростта, необходима, за да се проумее вечността.

Индианците яки подкрепят и някои феноменологически принципи. Според тях светът не е това, което в действителност е ,и че този свят - материалният - не е истинският, реалният свят. Всички ние като че ли сме склонни да го приспособяваме към нашето описание за него, като по този начин описанието отразява самото себе си, и ние сме винаги крачка назад. Винаги живеем в току-що станалия, току-що отлетелия миг. Знанието за света се равнява на вечността, която не можем "да принизяваме до някаква достъпна за разума глупост", следователно тя наистина не се побира в човешките представи... поне не и в сегашните ни.

Самото ни говорене за вечността като че ли я принизява до нещо, което можем да разберем. Точно с тази цел в книгата се говори за смисъла и значението на думите и как те ограничават и затварят в себе си нещата, като им дават имена. Героите магъосници подкрепят теорията на Куайн (например боравене с понятието "двойник", като не се разбира "дубльор или друго ти"... "Дублъорът е самият човек," Аз-ът, "и няма друг начин да се гледа на него"). В понятията, с които работят индианците яки, липсва нормалното значение, което ние им придаваме, както и всякаква експлицитност.

Местообитанието на подобна неяснота е плерома, където нищо не се нуждае от обяснение. Там съществуват и взаимноизключващи се неща - неща, които се самоотричат и в същото време доказват пред объркания ученик, че винаги са били там. Така, както се делим на лява и дясна страна: лявата-нагуал, дясната-тонал, и ако тоналът е всичко, за което мислим и имаме съзнание, то нагуалът е това, за което нямаме нито чувства, нито представа, нито разум... Бог? Той също е част от тонала, защото всички ние, малко или много, имаме съзнание и представа за това, какво представлява божественото. Нагуалът обаче е отвъд. Ако тоналът в пълната си характеристика не представлява нищо друго, освен остров, и този остров е целият свят, за който имаме познание, то нагуалът е океанската вода около острова, онова, за което не мислим, защото дори не знаем, че е там, т.е. не знаем, че островите са заобиколени от вода.

Дон Хуан би опровергал теорията на Кант, според която по-надеждна взаимосвързаност има в будния свят, а не в сънищата. Отново позовавайки се на това, че светът е илюзия, пречупена през нашето възприятие, всъщност Хуан ненатрапчиво доказва, че реалният свят е сънуваният свят, че там човек може да се запознае с всичко онова, което представлява, и да се учи как да слива своите две страни, за да постигне пълноценност.

Крайната цел носи още нещо на научилия се - дистанциране от всички житейски чувства. Няма гняв, терзания, самосъжаление, значимост, безотговорност, любов... Запазва се като че ли усещането за приятелство и сплотеност между учениците, но е някак дистанцирано във времето. Всеки един от тях знае, че са тук временно, за малко, макар пътят да изглежда дълъг. Освен това им остава единственото и безпрекословно равновесие на съзнанието, което да ги води.

Всички те, както и ние, сме преходни. Съвместимостта ни с вечността изглежда невъзможна. Но такива хора, дръзнали да опитат да достигнат едва ли не фантасмагорични висини, наистина постигат нещо. Не знам дали е абсолютна свобода, каквато те търсят. Дори не знам дали тя не представлява задгробния живот, сместен в стандартите на разума ни. Знам само, че те вярват и поддържат това, в което вярват, макар да се откъсват от предопределения им от догмите живот. Те знаят, че светът е променен от обясненията на всички, живели преди тях, и той им е представен в изкривеност още от раждането им. Те ще опитват да пречупват всяка гранична ситуация. Воините са едновременно наясно с нещата, които правят, и в същото време са винаги на ръба на света, заклещени между двете граници на две отделни реалности. Докато не дойде моментът, в който ще бъдат свободни.

Много от тях са заклеймени като лунатици, но тяхната метемпсихоза е факт. И това е контрастът, който държи ключа към разрешаване на противоречието. Колкото и невъзможни да изглеждат нещата и постиженията, ние имаме нужда да вярваме. В нещо. В каквото и да било. Без вяра сме загубени, защото Вселената не би ни дала шанс да оцелеем във вечността и.

"НАШАТА ЦЯЛОСТНОСТ Е МНОГО ПРЕТРУФЕНО НЕЩО. НА НАС НИ Е НУЖНА ЕДНА СЪВСЕМ МАЛКА ЧАСТИЦА ОТ НЕЯ, ЗА ДА ИЗПЪЛНИМ И НАЙ-СЛОЖНИТЕ ЖИТЕЙСКИ ЗАДАЧИ. КОГАТО УМИРАМЕ ОБАЧЕ, НИЕ УМИРАМЕ В СВОЯТА ЦЯЛОСТНОСТ. ЕДИН МАГЬОСНИК ТОГАВА СЕ ПИТА: "ЩОМ КАТО ЩЕ УМРЕМ В СВОЯТА ЦЯЛОСТНОСТ, ЗАЩО И ДА НЕ ЖИВЕЕМ В СВОЯТА ЦЯЛОСТНОСТ?"...