„Призрак“... колко яко звучи! Идеалното заглавие за някое стихотворение, нали? Жалко само, че не мога да пиша поезия. Не че се справям с прозата де, ама поне си вярвам поне малко, че ми се получават нещата. Добре де, ако не друго, то поне ви привлякох вниманието с това заглавие, нали? Нали?!
Сега нека си представим, че след тези няколко реда вие все още не сте се отказали да дочетете това произведение. Знам, това е прекалено оптимистично предположение, но какво да направя – такъв съм си аз, вярвам в по-доброто бъдеще. Или поне вярвах. Когато бях жив човек, когато дишах, живеех и чувствах. Когато бях способен да изпитвам нещо. Сега нещата са по-различни. От мен остана само бледа сянка. Сега съм призрак. От онези с чаршафите, сещате се, нали – от детските анимационни филмчета. И на моя чаршаф има две дупки за очи. Само те ми останаха. Нямам тяло, нямам лице, нямам усмивка. Само очите ми останаха. Да гледам отстрани, да наблюдавам. И така, седим си двамата с дядо Йоцо, и гледаме, гледаме. Той поне не се плаши и не се отвращава от мен. Може би защото не ме вижда...
Има един проблем обаче. Чаршафът ми е нацапан. Някой разля портокалов сок върху него и сега е мръсен. Пу, да му се не види! За нищо не ставам. Явно и за призрак не ме бива. Ама какво да направя, исках просто шепа любов, капчица топлина, зрънце разбиране. Получих много повече. Чаша портокалов сок по чаршафа ми. А това изобщо не е хубаво. Защото чаршафът ми е мокър от шибания сок, а духа вятър. Нищо не усещам вече освен студенината на вятъра. Само тя ми остана да ми напомня, че съществувам. Иронията на съдбата – гадното студено януарско време да ти напомня, че не си умрял.
Като заговорихме за януари, се сетих за нещо. Казват, че на Богоявление небето се отваря и ако си пожелаеш нещо, може да се сбъдне. Та дойде уреченият ден (или по-скоро нощ) и зачаках аз, седнал на призрачния си задник, да се отвори небето. Чаках, чаках и заспах. Небето се отворило, че после се и затворило, а аз съм проспал всичко. По дяволите, защо проспах всичко най-важно в живота си?! Погледнах гневно към небето с призрачните си очи и се замислих. Дали има някой, който мисли за мен в този момент? Малкият принц поглеждаше нагоре в небето и знаеше, че някъде на неговата планета го чакаше неговата роза. Дали и при мен е така? Дали някоя роза, теменужка или пък коприва ме чака някъде?
Но замълчи, сърце, ти си само орган, който изпомпва кръвта! Ти си виновно за всичко това, което ми се случва! Колко по-добре щеше да ми е без теб! Щях да съм си як призрак, от онези готините, истински пич. Щях да си плаша хората наляво-надясно, да си разцъквам насам-натам и щеше да ми е забавно. Да, ама не! Нищо не ми се получава сега. Какъв призрак си, когато никой не те забелязва? Смешен, жалък, незабележим – ето какъв. Мислех си, че като плаша хората, ще им напомня, че все още съм тук, че все още не съм си заминал. Но уви, както всичките ми планове – и този се провали. И започнах да разсъждавам логично: сърцето е това, което изпитва чувства, а кръвта минава през сърцето. Значи частица от тези чувства остава в кръвта. Ако ходя да дарявам кръв, не само, че ще спасявам човешки животи, но и хората ще имат частица от мен, ще се докоснат до сърцето ми, ще узнаят какво изпитвам. Ако можех, всеки ден щях да дарявам кръв. Но не мога. Дори и един път не успях да даря. Отидох в центъра за кръводаряване, докторът заби иглата си в чаршафа ми и каза: „И сега к′во правим? Портокалов сок ли ще даряваме?“.
Не ми остана друг избор. Направих единственото, което можех да направя. Взех лист и химикал и отидох при един просяк. Предложих му сделка – да запише думите ми, а аз ще изстискам портокаловия сок от чаршафа си в неговата чаша. Добра сделка, като се замисля. Надявам се, че просякът е свършил добре работата си. Надявам се, че някой е прочел тези редове и усетил капчицата от мен, с която са написани. Тогава ще знам, че не всичко е било напразно.
Но до тогава нямам нищо друго, освен студения вятър. А той духа ли, духа. И някой ден ще се оставя да отнесе чаршафа ми нанякъде. Надалеч – по големия свят, на някой далечен и чужд бряг. Пък дано чаршафът ми там някъде оживее и отново стана истински човек.
© Александър Делев Todos los derechos reservados