Още в самото начало когато се изправих пред проблема за всеобхват-
ното установих,че е много по-лесно да цитираш даден Философ изка-
зал се по проблема и прочел купища литература преди това,отколкото
да се опиташ да внесеш своето виждане,нещо повече,в даден момент
това ми се виждаше абсолютно задължително,цитата внасяше яснота,
неоспорим и вечен,придавайки на думите нещо повече от посредстве-
но звучене,но при по-задълбочено и обширно изследване с изненада
установих,че проблема за всеобхватността е прекалено неконкретизи-
ран,изправих се единствено пред посредствени търсения,отговори не-
сериозни и лутания в сферата на немислимото,отвъд които така блену-
ваната светлина на познанието беше всичко друго,ала не и реална.
Всъщност единствено Философия на Природата,има правото и възмо-
жността да се спре върху този проблем,да поеме този товар върху ра-
менете си,извеждайки го на дневна светлина,защото преди всичко тя
предполага едно разграничаване,едно абсолютно отдръпване от всич-
ки онези стремежи за субективно разглеждане на човека като част от
всяка привидна материалност впита в очите и покорила мисълта,пре-
връщайки се от самотен остров в континентален безграничен светло-
глед.Отдръпване от самата обективна материалност от всяко съзнание
достигнало до идеята за себе си чрез всепроникващия поглед на необ-
ходимостта,запечатал се твърде надълбоко,в онези корени на мисълта
достигащи до границите на времето,имащо недостижимата цел пред
себе си да се превърне в нещо повече от идейна достижимост,крайна
точка на всеки видимо безличен свят.И точно тук пред над се открива
проблема,защото отдръпването въобще и изобщо ще тласне Филосо-
фията на Природата по един неутъпкан,дори невъзможен път,длъжен
да разгледа Природата не само като отделна величина,закономерно
следваща свои закони в строго определени рамки,а и като болезнена
за мисълта проекция,логична и неизменно следваща еволюиращия Чо-
век в неговите безумни търсения по пътя към трона на Истината.Но то-
ва не бива да навежда никой от вас на идеята,че Природата е просто
сянка благосклонна към чуждия шепот,лишена от мотив и граници,точ-
но тук е противоречието оставящо странен и леко безумен вкус в про-
стосмъртните ни размишления,парадоксът на всички парадокси-маща-
бът....на всичко докоснато от човек,неговата рамка която се разтваря
и превръща в продължение на погледа насочен към поредния хори-
зонт,дръзнал да остане скрит,неговата открита невъзможност да се
побере в каквито и да е структурни граници на мисълта,неговата идей-
на несъвместимост и небалансираност приплъзваща се елегантно от
едно цялост към друга,без излишна натрапчивост и ненужни модели,
без отрицианието кое-
то му е нужно и смеха на застаряващото утре,отдръпнал се от пламъка
на догарящата свещ на безграничността.
И все пак преди да продължа трябва да маркирам ясната граница меж-
ду всеобхватност и безграничност,поради абсолютно различната идей-
на основа от която изхождат и двете и следват,но попаднали в алчни
ръце били принудени да търпят погрешна редакция от настъпателни
умове и също така с едва забележим и някак останал скрит и плах,опит
за подмяна.Разликата се крие зад самото отношение
белязано от безличното днес,отношение твърдо осезаемо напомнящо
по-скоро за извинение пред захапалата се мисъл отдавна достояние
пред сляпата тълпа,извинение за пред нас самите,отколкото призна-
ние избягало щастливо от мотива си.Забележете,че днес е изключи-
телно трудно да изтръгнете отговор от някой Философ,по какъвто и да
е било въпрос той ще търпи мъки титанични,но отговорът ще остане
скрит,но не само за вас,а за самия него.Моля да не се обиждате,самия
той е не по-малко обиден от вас,засегнат и сломен,ала изненадан ли е?
Не и точно зад тази липса се крие цялото очарование на
невъзможността на съзнанието за обратен път,отдавна
отминало онази точка на отрицание и възприемане,културно и находчи-
во,дори игриво в определен аспект,незатормозяващо,но и твърде алч-
но за вашето одобрение,докоснато от онези треперещи от вълнение
пръсти заблудени отдавна в търсенията си.
Ето я абсолютната ирония на съществуването,великия мотив
на довода да изпъчи гордо,гърди,да се намеси отвъд възможноста на
материята си,да дръзне плахо,но и уверено да продължи да върви на-
пред дори когато всичко тъне в здрач,велики пламък на възвръща-
та се за последно мисъл,осенила едно окаяно съзнание и въвлякла го
отвъд възможността за разумност и сетивност.Неприемливо-разбира
се колегиално сте длъжни поне зад прикритата си гордост да кимнете
или поклатите недоверчиво глава,но ето,че е късно и Истината не мо-
же повече да бъде вашето извинение,нито пък онази овехтяла и проя-
дена патерица на която се крепи единствено Философията днес.
Стига шепоти неясни и наивност към бъдещите дни,нека сведения по-
глед бъде открит и горд,нали гордоста е златна монета,благословенна и
обична,която никога не ще потъне в забвение.Дори морала днес е упа-
дъчна форма на имитация,религията гасне,а с нея и човек,но по-забе-
лежимото е онази проява на постоянство,белязала невъзможността за
еволюция достигнала своята наи-висша форма с отрицанието на човек
....от самия човек,постоянство посочило последния останал път за спа-
сение на Стария Свят,започващ с неговото изопачаване и премодели-
ране,можещо да доведе единствено до една нова реалност,без опори
и структури,независеща от нищо освен от самата себе си,съвършенна
и неуязвима от времето,вечна и винаги себе си,нямаща нито начало
нито край.Но дали посоката на търсеното не блазнеше твърде плахо,
дали можехме с чиста съвест да въздиг-
нем гордостта на почетния пиедестал и поставим човека над Природа-
та,нещо повече,да дръзнем по един особенно арогантен начин да и
отредим онази роля на плащ с който се изгубихме в безлунната нощ,
загърнати и молещи без глас страстната лъжа да навестява съня ни,
терзаещ душата за пореден път,със недопустимото загатване,че всич-
ко е една илюзия и колкото повече отекваше крайността на всичко във
всяко,толкова повече се задълбочаваще факта,че човека е именно
онази безкрайност-нищо във всичко,рушащия закони,а после с един
жест създаващ ги наново,но с нови рамки и перспективи.Жеста на
самия принцип не може да се побере в рамките на някаква разумна
оценка,една хладна и жестока достижимост лишила се от удоволстви-
ето да следва маниера на благосклонност и вяра в мъртви богове,осе-
нила себе си единствено като такава,каквато е съзряла в огледалото
на вечността,смехотворно недопустима и хранеща се с оценките на
висшата цел,която дори сега все-още пробягва по вехнещата плът,
съществуваща отвъд немислимото,придобила смисъл за пореден път
пред израждащото се съзнание,мъртво от хилядолетия на-
сам,сянка прогнила,понесла със себе си товара,белег на
върховно търсена слабост,превърнала се в кинжал искрящ,пронизал
самата първопричина.Вярваме в идеали който всъщност разума отказ-
ва да приеме,живеем в реалност,която сърцето отрича изпълнено с
гняв безграничен,смехът ни е изкуствена арена просмукана от кръвта
на всички Богове застанали на страната на човека и погинали от него-
вата не признаваща милост ръка,докато там някъде далеч зад нас
Истинския Човек се беше отеглил с усмивка в сенките на прозрачното
минало изтъкано от магия и чисти сълзи,окъпали лицето на всеки
осмелил се да извърне поглед за миг откривайки истинския лик на
бъдещите дни.Безлики са те,сива пелена обгръща без мисъл очаква-
ния лишени от вярата на Принца Изгнанник,който никога вече сенките
не ще разкъса и светлината да посочи на света,забравен от де-
ня и нощта,приютил единствено мисълта изродена.
Отвъд всеки спо-
мен,отвъд всяка статична и недостойна систематизарана идея за без-
смъртие,просто надценена грешка,давеща погледа сълза,белязала
гаснещия поглед се оформя мнение недостъпно и с размити структури
продължаващо като,че ли тенденцията от мига на Началото,живот на-
подобяващ такъв,пренесен в един различен и опростен хоризонт,пър-
вичен и нестихващ,определящ последната граница на дости-
жимост и безкрайност,граница завинаги прокълната и дълбока,лишена
от собствена идентичност и лик,граница без край и начало,но с една
вмъкната случайно уговорка,я тя е"с възможност да бъде престъпена"
Но стига заблуждения,съществуването на тази граница e недопустимо
и безрасъдно,даващо поводи за нещо повече от претеснения и надеж-
ди,хранещи съзнанието с изкривения идеал за завръщане към непод-
властните на времето дълбини на вечната материя,идеала за общност
без сърцевина и морал,без сребристи очертания поели в себе си нуж-
дата за дихание,дълбоко и недооценено,размито и ненужно рисковано,
прикрито сред сенките на упадъчната мисъл.И точно тук се изправя в
опасна ярка светлина проблемът за всеобхватното,сам по-себе си
примамливо безграничен и неясен,проблем съдър-
жащ в себе си цялата сфера на допустимо познание,оспоримо във
всеки един един аспект разбира се,но превърнало се в пределна точка
на спорни теории в повечето случаи недостойни дори да бъдат наре-
чени такива,догадки съдържащи неумението на повечето Философи
да изяснят веднъж завинаги точката от която съмнението се превърна
в изтъркан принцип и повлече надолу мисълта в дебрите на безкрайни
търсения,които не само,че не постигнаха нищо,но и обезличиха самата
мисъл,свеждайки я до прост инструментариум,необходимата жертва
по-пътя към върха,там където трабваше да се намира Истината.
Мащабът винаги е определял морала,както и границата на
осъзнаване размита през вековете на хиляди посредствени търсения,
доказали по неоспорим начин идеята за фалшива реалност вплетена с
тази в нашите очи дръзнали за последно да се вгледат в студения ку-
пол над себе си,осъзнавайки онази проста лишена от собствена струк-
тура истина,че всеобхватността е нещо много повече от проблем за
съзнанието,тя е факт,който или трябваше да бъде приет като по този
начин се слагаше край на идеята за центъризвор на идейната структу-
ра на всемира или да се отрече,продължавайки течението на всички
онези Философи стигнали до онази пределна точка пред себе си,пос-
тавяща последния въпрос пред тях-А сега на къде?
Към далечния бленуван хоризонт,но
какво заблуждение би било това за безликата и лишена от смирение
тълпа,несъзнаваща,че пътя бе измамно дълъг до сега,гаснеща и сляпа
тя щеше да продължи,вярвайки в митични идеали,но днес сме изпра-
вени пред кръстопът и едва малцина не ще се отклонят от истин-
ския път,който днес Философията почти забрави в опитите си за
отмора,безкрайно сива и безлична на остарелия потънал във ве-
ковен прах идеен фон,останал някак встрани от основната идея движе-
ща пресъхналите устни шепнещи за пореден път в пристъп на ностал-
гия-идеи,сънища размити и абсурдни парадигми.Понятието настояще
съдържа в себе си една невъзможност за тълкуване и осъзнаване,
днес когато всеки гледа напред,през призмата на несъществуваващи
реално предрасъдъци и идеи,през призмата на мъртвия опит,изровен
от миналото в напразен опит за светотатство и поредно потъпкване на
идеята за Човека,спомена за които днес все повече отминава и потъва
в забвение,лишен дори от своя заслужен покой,неразумно нарушен от
съзнания неумело наричащи се и наричани хуманистични.Твърде чес-
то въпросите започват да губят притегателната си сила,арогантността
им днес изплува от дълбините на невинността и ги превръща в безжало-
стни съдници на миналото и колони на настоящето,безлични опори на
кулата на непревъзмогнато търсене,закрило преднамерено изгрева на
постоянната мисъл и задигнало от нея нейната дълбочина,жертва на
същата изкривена сетивност ,все още носеща удо-
влетворение за слепите очи,опипващи несигурно краищата на реално-
стта,поредните ценители,готови с ентусиазъм да определят нейната
цена,изопачена и нелепа като тяхната уверена походка насред сетив-
ния мрак,наречен още идеен и шлифован в името на естетизма и ня-
какви закони уж издигнати от Бога на науката и търпящи ласки и обсъж-
дане.
Днес отговора се добра до пиа-
дестала на презряната слава,ръката му галеше нежно и спокойно ми-
сълта,съблазнявайки я с възможността,която владееше до съвършен-
ство,възможност стекла се от дълбините на екстаза и обляла за поре-
ден път тръпнещото от удоволствие съзнание,нехаещо и пренебрегна-
ло,изтощено от очакване реалната възможност отвъд възможността,
която щеше да призове новия идеал на лишеното от основа и цел съ-
вършенно блаженство,идеал наследник на Греха.Преди заветна цел
то днес отговора беше любезно избягван и на никому ненужен,за
какво щеше да послужи на слепците,искащи безкрайности,необятни
хоризонти и безгранична свобода,всичко друго се превръщаше в не-
нужна твърда скъпа вещ,за която те нехаеха,нали бяха битиейните
творци,властелини пълновластни длъжни в хаос да творят облени в
алено фонтани,извор на безлики норми,
носещи със себе си вкуса на идеята пронизала съзнанието за пореден
път,идеята за истинския дом далеч от цигарения дим просмукал
се в мисълта и обагрил я в прашно сиво,отвъд самия търсещ непрес-
танно поглед,отвъд безкрая приковал мечтите на безсмърт-
ния слуга на Старото време.Дома на сърцето,безрасъдния Мит в който
се вкопчи мисълта предадена,забравена от Всесилния Създател,тъне-
ща в печал и разкъсващи я съмнения за верния недостижим Път,който
щеше да остане вечно скрит и неразбран,изопачаван непрестанно,въз-
хваляван и отричан,Пътя на страха и свободата,водещ обратно към
здравия разум и отвъд него,там пред дверите райски останали вечно
затворени за теб,презрения,ридаещия слепец на вечната истина,слу-
жителя на болката и прислужника на щастието,устата на разума и
затворника на съмнението,вечно търсещ своя дом.Но назад ли ще
вървиш през спомени реални способни твоя поход в прокълнат да пре-
върнат или далеч,далеч отвъд времето и възможността да останеш
му затворник,там където свободата извисяваща се като изгрев те зове
и мами?Погледни в края на мисълта,там няма нищо освен прах и тиши-
на,кой си всъщност ти,къде е погледа гаснещ с мисъл пронизан шептя-
ща и тровеща го вечно,къде почувства първо болка,върви натам вед-
нага,неспирай дори за миг,няма реалност за теб,няма обективна при-
чина да дишаш и да се смееш в една безкрайна тишина,където ехото
е твоето реално аз,безумно и гордо,няма спомени мамещи,че
всичко се разпада,защото ти го знаеш,такава волята ти бе в един свят
на вечната промяна,за да може после с гордост да се наречеш пред
другите Човек.Мисълта е болест,състояние на вечно разпадане и де-
градация,всяка яснота тук е излишна,нека се отдръпнем за миг от
всичко което сме и сведем очи в опит да допуснем,че сме това което
не сме,че съзнанието е единствената Природа създадена от Бог,съз-
нание отворено за величието на всичко което не може да е и да при-
тежава,спотаено в края на материята,осмислящо и творящо чрез се-
тивността,погубващо се в напразен опит да избяга от себе си и създа-
ло нас като последен опит за бягство от съдбата,проекция придобила
намерение да бъде такава,каквато съзнанието дори не би допуснало
да предположи,изтървало контрола над една собствена възможност,
придобила контрол и идентичност,продобила себе си за
един миг и възползвала се напълно от възможноста да продължи да
съществува в един свят,чужд и непознат,не като
странна поява,а като първата разумна мисъл отекнала в празното
Битие и променила завинаги всяка предопределеност свеждайки я до
възможност подобно на самата себе си.Всичко написано дотук водеше
до мисълта,че проблемът за всеобхватното има много пове-
че лична основа,отколкото обективна,всяка обективизация и побиране
на проблема в рамки,биха били недопустими и необоснавани,поради
пренебрегвания факт,че именно съзнанието е тази всеобхватност,а
всичко останало негово творение до известна степен,затова всяка кон-
кретизация и опит за извеждане на всеобхватността от съзнанието би-
ха били напразни.Мнозина разбира се ще отрекат това и с право,но
съзнанието като такова и само като такова не е възможно да подлежи
на оценка и някакъв мисловен досег,то е онзи захвърлен камък в езе-
рото наречено всемир,а човек онова неизбежно ехо отекнало и про-
менило завинаги самото осъзнаване и неговия облик,помитайки брего-
вете на всеки застой и опит за фалшива оптимизация,граница разкъса-
на и преодоляна от ръката на Случайността захвърлила този камък,
унищожавайки по този начин плода на всяка крайност,превръщайки го
от абсурдна абсолютизация,в логично начало на всяка всеобхватна
безкрайност,защото именно човека е онзи мост между Крайността и
Безкрайността.От една страна съмнението,страха,надеждата като
абсолютни величини на крайността,а от друга-идеята,стремежът,вя-
рата,внасящи относителност в лоното на безкрайната по природа същ-
ност на изначалните елементи.
И след всичко казано до тук,човека незнайно защо се самоунищожава-
ше,поставяше над себе си какво ли не,но не биваше
да се изтълкува като проява на скромност или себеотрицание за смет-
ка на някакви благородни пориви на съзнанието,не,тук се криеше
нещо твърде достойно за възхищение,нещо пробудило се в съзнание-
то и отворило мисълта за по-хладни и смъртоносни идеи,нещо неназо-
вимо и притеснително.Една врата се беше отворила в съзнанието над-
хвърляща всякакви предположения,един проблясък в мрака на идеите,
който ще отведе съзнанието до една примамлива възможност за пъту-
ване отвъд всичко дръзнало да си представи до сега,една възможна
проекция се беше промъкнала за проход през безкрайността към нещо
непонятно и неподатливо на предположения и догадки.Човека загива-
ше,но дори Ницше не разбра пър-
вопричината за залеза на човек,защото ако го беше направил щеше да
се опита да го спре,въобще всеки щеше да се опита,но никой не го на-
прави и днес проекцията е почти истина,почти завършена,полирана до
блясък и готова да бъде изпитана на практика след което човека щеше да се
превърне в прах,да изчезне превръщайки се в минало излишно,
ерес,дума носеща след себе си единствено болка-невъзможно истин-
ска и поглъщаща последните съзнания дръзнали да се наричат човеш-
ки.Времето на човека изтичаше по силата на Идеята отърсила се от
всяка възможност да бъде пренебрегната,поставила едно
ново начало пред себе си,начало в което човек отсъстваше и щеше да
бъде забравен,да отмине незабележимо като полъх,последния есенен
лист погребан под безпристната подметка на последното събиране на
идеите в една единствена и съвършенна,способна да погълне всичко и
превръщайки се в привилегия единствено за онези способни да я след-
ват,щеше да създаде и посочи един нов път,започващ с унищожаване-
то на човека и неговото пълно обезличаване,възвестявайки един нов
морал,този на Отрицанието.Последиците от това както разбирате ще
бъдат катастрофални,но по-важното в случая е да се разбере самата
Идея,която днес "опипва предпазливо почвата"плъзга се елегантно по
повърхността на всички онези съзнания,неосъзнаващи опасноста от
нейната примамливост,заслепени от сянката на измамното величие
разкрило се в невъзможна светлина,тази на нужния упадък,който ско-
ро заплашваше всички устои с неустоимата идея за нови,но много по-
здрави способни да устоят на самата вечност и да и противостоят,не-
що повече,възможността за измяна вече изглеждаше реална.Ще бъ-
да откровен,усетих тръпката в мисълта,опиянението от възможността
изглеждаше безгранична,защото всички търсения бяха достигнали не-
що твърде наподобяващо отговора който всички ние търсехме,но пла-
шещо бе,че не ние бяхме открили възможността да стигнем до отгово-
ра,а той откри
нас прокарвайки една последната граница делящя ни от него,едно ин-
тригуващо условие,което трябваше да се превърне не само в модел на
поведение,но и като основа на бъдещето съзнание,което от своя стра-
на щеше да се превърне в безгранично и съвършенно,непогрешимо и
безсмъртно,неподатливо на времето и отвъд пространството към по-
следното си пътуване в търсене на Истината.Принципът на всичко сега
е на шепот разстояние,както и съдбата на човек,заложена в последния
избор който ще трябва да направи,притиснат от изтичащото време и
възможността да остави след себе си единствено прах,който вече се
просмукваше твърде бързо изпод пръстите му и навяваше едно бъде-
ще без спомени,обляно в тишина и невъзможност за съществуване
на границата между мисълта и нейното отсъствие,превръщащо се
едва ли не логично на фона на днешния упадък,който е всичко друго,
но не и инсцениран,а много по-скоро нужен и достоен за преоценка и
осмисляне,което от своя страна трябва да е изключително внимателно
И все пак ако все още може да се говори за човека в сегашно вре-
ме,това изисква една предпазлива позиция по отношение на неговите
все по-изкривени и свръх възприятия,все още обуславящи се от прин-
ципа на двойнствеността,което говореше красноречиво за все още
неизвървения път започнат от преди хилядолетия и опитан да бъде
заличен и забравен,пътя на себеотрицанието за сметка на вечността
довела мисълта до почти пълен крах и саморазкъсване можещо да се
наблюдава дори и сега в огледалото на вечния стремеж за абсолютно
познание терзаещо съзнанието непрекъснато и довело го до безната
на Последната Идея разкрила се и предизвестистила залеза на човек.
Днес само коленичилите пред тази Идея ще имат привилегията да
отрекат казаното до тук, това са всички онези които се кълнат,че са
последните истински хуманисти и застъпници за човек,но те са всичко
друго,ала не и това,смея да ги нарека Апостолите на залеза,макар те
самите да се не считат за избрани и съвършенни,а по-скоро за преро-
дени,все още криещи хладния блясък в очите си,първия дар от покло-
на,който възвестяваше неизбежния факт за избор,който трябва да се
направи.Бъдещето като избледняваща величина вече не можеше да
бъде опора носеща аромата на остарели безрезервни идеали,нито
да посее кълнове на отправна точка,която веднъж завинаги да опреде-
ли изхода от изначалния безмълвен кръг на мисълта,не,бъдещето
като допълнение на горчивия вкус от настоящето щеше да рухне в онзи
поток на изгубени души,докоснали се прибързано и недообмислено до
материалния извор на вечността,отдавна изгубил статуса си на факто-
логична грешка и получил заслужено този на избледняваща истина.
Ала дори и сега искрата на тъгата не гаснеше,а лъчите все още огря-
ваха ясното лице,поели последната нужда в себе си да носят отдавна
гаснеща отмора,отмиращи и навяващи вехнещи листа.Отминаващия
ден бе безмълвен и под вечната сянка на вековните дървета,един
образ величав,отдавна глава склонил и избледняващ,щеше да остане
навеки,отрекъл се от молитви напразни и изгарящи сърцето мечти,в
опит да си спомни кой е,съзнание сломено от бездиханния монотонен
живот или реален образ все още не отминал,склонил неубедително
глава,запазил в сърцето надеждата таена за онзи шепот в нощта,който
ще посочи му изхода от здрача.И дали в елфичен шепот живота ще-
ше да отмине или под онзи безумно надигащ се смях в гърдите на от-
миращи идеи,готови да те поведат за един последен път в танц
на ефирна прелест,лишен от ненужни блянове смъртни и увлечен в
надежда в очите пламтяща,пречистен, достойнството от мрака въ-
зродено ще наметнеш,за да разсечеш веднъж завинаги тези ненуж-
ни окови с меча на ясната мисъл,питам днес човека,дали сред отми-
ращи листа щеше да позволи на съдбата да го заличи и коленичил
покорно да сведе очи пред нея?
Днес човекът е по-скоро отминал идеал,навяващ противоречиво гор-
чиви асоциации,отколкото реално изображение,способен да предиз-
вика единствено съчуствие в нищо неподозиращото сърце,ставащо
все по-безчуствено и хладно към всичко заобикалящо го и приемащо
го много повече като неприятна илюзия,отколкото като жива реалност.
Ала дори и в мрак дълбок и ясен ден,онзи изначален пламък в очите
неспособен да изгасне щеше като факел да осветява пътя занапред,
където и да водеше той....Където и да отвеждаше....защото все още....
човека вървеше неотклонимо към заветната си цел.По-близко от кога-
то и да е било се намира сега от нея ,както и от собственото си самоу-
нищожение....една последна крачка....една последна мисъл....една по-
следна....сълза

/Есето беше изнесено от мен на философските четения в с.Арбанаси