Проблясък
Нямам идеи. В последните месеци нямам грам представа нито какво искам да кажа, нито какво точно мисля. Мнението ми се променя със секунди. Преходността на всяко мое действие ме измаря до болка. Задръстен съм с едросмляни боклуци, които съм неспособен да рециклирам. Воня. Воня на нерешителност, на отчуждение. Воня на отходен канал, в който редовно изливам помията на собствената си обезвереност и безучастност. Грешки, грешки и отново грешки. Добре, че не ме вълнуват особено...
Всъщност, още съм в процес на търсене какво конкретно ме вълнува. Това е зверски интересен въпрос, който се опитвам да преборя от известно време. До скоро обичах, вече не. Нараних хора, на които държа. Пука ли ми? Вече не. Самият аз бях наранен... от засада. И то докато бях в съблекалните, между двете полувремена, казват. Опитах да отвърна с бърза контраатака, но получих втори удар точно под гредата (под кръста). Болеше... Knock down. Няколко дни изминаха с фикс идеята да победя на реванша, макар обезверен, макар неподготвен... нямаше смисъл.
... апатия. Нямаше смисъл да стоя вкъщи, но нямаше смисъл и да изляза. Нямаше смисъл да гледам телевизия, но и книгите ми бяха скучни. Висша форма на аутизъм. Еманация на душевния разпад. Водката беше плацебото, което притъпяваше болката, само за да осъзная, че всъщност е по-остра от бръснач. Пожарът в душата ми се разрасна дотам, че кожата ми почерня. Разпаленият въглен на самотата ми гореше със страшна сила.
Път без посока. Или поне така си мислех. Често си пея „Губя контрол, когато теб те няма" и все още се чудя дали ти си моят адресат или не. Не мога да знам. И отново в търсене... имам чувството, че не се изразявам правилно. Сякаш не мисля правилно и дори не чувствам правилно. Грешки, грешки, грешки. И отново не ми пука... и се чудя защо.
В преследване съм... искам да догоня... не, искам да си подредя отново света, в който е категорично ясно какво стои на върха му, кое е онова съкровище, за което си струва всяко усилие, всяка дума и всеки жест. Онзи ден взех една тетрадка и разделих страницата на две... плюсове и минуси за две потенциални „съкровища" в моя свят. Извод: нулев. Омръзна ми още на втория минус на първия претендент. Нямаше начин. Но се появи нещо, което ме притесни... прекарах няколко часа... къде, с кого и как - без значение, в които часове загубих нуждата от такова съкровище, загубих нуждата да мисля, загубих нуждата да чувствам... своеобразна нирвана. Нищо нямаше значение. (а нима някога е имало?!) Молех се само за още една секунда... и още една....
Неволно се сещам за Maiden... "Caught somewhere in time"...
Припявам си тихо..
"Don't be afraid, you're safe with me,
Safe as any soul could be... honestly"
Една секунда красота, последвана от години лутания. Достатъчна ли е? В никакъв случай. А струва ли си? Несъмнено.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Йосарян Todos los derechos reservados
