‘’ - Вашите чада не са ваши чада. 
Те са синове и дъщери на копнежа на живота за живот.
Идват чрез вас, но не са из вас.
И, макар да живеят с вас, не ви принадлежат.

Можете да им отдадете любовта си, но не и мислите си, защото те имат свои мисли.
Можете да дадете подслон на телата им, но не и на душите им, защото душите им обитават къщата на бъдното, в която не можете да влезете дори насън.
Можете да се стремите към тях, но не се мъчете да ги направите като себе си,
защото животът не се връща назад, нито помни вчера. ‘’

Халил Джубран

Пъпна връв се нарича анатомичната връв, свързваща ембриона с плацентата. Това е първото и общоизвестно значение на тази дума, всеки го знае, всеки го е чувал, тази пъпна връв помага на бебето да диша, да се храни, да живее, тя е връзката с майка му. Но има и едно друго значение на тази дума, значение, за което малцина се замислят, защото е невидимо и може би дори по–важно, от по–дълбоко значение, защото същественото е невидимо за очите.
 И ако при първия случай пъпната връв помага на детето да живее, то при втория то може да му вреди, ако първата свързва детето и майката, то втората постепенно, бавно, но сигурно се увива около врата му и го задушава. 
 В живота много пъти се случва човек да си мисли, че вече няма накъде, че повече не може и после със същата тази сила ще се удивлява, колкото много още може да понесе, защото човек има скрита сила, която трябва само да открие. Душата и тялото на човек са пригодени да понесат повече, отколкото той си мисли.
 Един учител не може да научи детето на нещо, на което то не притежава в себе си, учителят е само проводник, медиатор, човекът, който ще го заведе до вратата, но ученикът сам ще трябва да отвори и, по–важното, да влезе в стаята, в стаята на живота. 
Родителят е първият и най–важен учител за детето. Te трябва да съумеят да научат децата си да бъдат готови за живота, да се справят сами, защото понякога подкрепата не е в това да държиш нечия ръка, а в това да пуснеш тази ръка. Ако успееш да го направиш, ако оставиш детето си да се изправи срещу собствените си страхове и притеснения, един ден то ще може да каже ‘’Аз мога’’, ‘’Аз се справям сам’’, ‘’Аз мога да се справя сам’’, ‘’Благодаря ти, че си до мен, хубаво е, че те има, но е хубаво и че мога да се справя сам‘’. 
Първите стъпки на ученика, прекрачил класната стая, са плахи, първите му думи са тихи и едва продумани, но идва ден, в който всеки учител пуска ръката на ученика и той пише сам; първите букви, първите думи и изречения ще бъдат грозно написани, ще бъдат с грешки, но ще дойде ден, в който този плах някога ученик ще изписва сам листите, ще пише собствената си съдба. Първите стъпки в живота на човека са изпълнени със страх, но и с надежда, никой не тръгва по пътя на живота обезверен, всеки тръгва с куп надежди и мечти за бъдещето, може би не всички от тях ще имат своята история, може би ще има много разочарования, но човекът е като диамант - колкото повече се шлифова, толкова по-ценен става. Как ще разберем живота, ако не сме се научили да го живеем, защото човек, за да се научи да живее сам, трябва най–напред да разбере, че животът съществува и този живот му принадлежи по изконно право. Защото каквито навици създадете у детето си, те ще станат негов характер, а неговият характер - негова съдба.