Кафява равнина и оранжево-червено изгряващо слънце. Съзерцавам небето, докато пътувам и мисля за съществуването и същността. Той също е минавал от този път! Мога ли да се докосна до чувствата, които е изпитал тогава? Мога ли да почерпя от неговото вдъхновение? Мога ли да бъда Дулсинея? Все пак слънцето е едно за всички ни, полетата също. Къде са вятърните мелници? Къде е свободата? Аз виждам изсъхнали слънчогледи, навели глави, тъжни, стари, злобни, отвратителни и задължени да изживеят живота си там, където са родени, без право на избор.
Виждам в далечината новородено жълто цвете и очевидно родено не в своето време. Наперено и с гордост гледа към раждащото се слънце. Северен вятър погалва листчетата му и то се засмива без глас, отърсвайки няколко капчици роса. Но вятърът минава и през старите и дебели стебла, а звънът им е толкова отблъскващ и зловещ, сякаш предупреждават младока да не играе с огъня, да се подчини на законите и да изсмука ярките си цветове, за да не привлича вниманието ...