Лондон. Разхождам се из този град, търсейки да открия някакви следи  от колониалното величие на Британия... Уви, духът на викторианска Англия като че ли окончателно е останал 20 век..

Вървя по Трафалгар скуеър. Сядам на една скамейка точно срещу колоната на адмирал Нелсън... Наоколо можеш да видиш всички националности, само не и англичани... Преселението на народите стои в основата на западането на Рим, масовата емиграция и нейните дългосрочни последствия, най-вероятно предстои да съсипят Запада... До мен се настанява някаква възрастна двойка, тези май са англичани. Заслушвам се в говора, да, определено са... Слънцето прежуря, даже малко неестествено за началото на март... Неестествено? Ами, да,  идвайки към Албион, се бях подготвил за  постоянни мъгли, подходящи дори и за БГ по това време на годината... Нищо подобно - от една седмица съм тук, но не видях и следа от мъгла... Май Оскар Уайлд ще излезе прав като казва, че англичаните започнаха да говорят за мъгли, чак когато Търнър започна да ги рисува в картините си... Като говоря за Търнър, влязох да видя платната му в Британската национална галерия, която се намира отсреща... Заедно с дъщеря ми... Дъщеря ми е влюбена в Лондон. Кой художник освен Търнър искаш да видиш?  - пита ме още с влизането тя.

Дали го има тук? - изразявам леко съмнение

Ама, тате, как можеш да си помислиш, че може да го няма.

Джото? Дъщеря ми отива и пита един от охранителите, които изпълняват ролята на гидове и консултанти, или обратно. Онзи подробно ù указва в коя зала. А, Вермеер?... Нарисувал е малко повече от 30 картини... Я да видим колко от тях са тук... Една, две, три... четири... се оказват тук... достатъчно... Спирам се за по-продължително пред френските импресионисти... Обикаляме близо два часа...жОмръзва ми... Да пием по кафе някъде - обръщам се към дъщеря ми.

Предпочитам, чай

Добре, пий каквото искаш... Настаняваме се в едно едно италианско кафене... Искаш ли да те заведа да разгледаш Хародс? - пита по едно време дъщеря ми, докато отпивам от кафето си.

Ами, където ме заведеш - казвам го, понеже наистина ми е безразлично къде ще отидем... Навсякъде гъмжи от емигранти, предимно от третия свят...

Сутрин. Стоя на предната седалка на втория етаж на един от емблематичните лондонски автобуси. По това време на деня няма много пътници, което дава възможност на спокойствие да наблюдавам движещия се в обратна посока пейзаж навън. На Лондон като че ли му липсва истински простор; Повечето улици са тесни и ако цял ден обикаляш този град, имаш чувството, че си попаднал в някакъв лабиринт от близки като фасада постройки, от които няма измъкване... Слизам на Кингс Крос, без да съм сигурен къде точно искам да отида. Май, никъде, просто запълвам времето, докато стане обяд... Скитам напосоки,  мъчейки се да си представя как са изглеждали същите тези сгради, примерно преди двеста години... Каква част  от тях са съществували тогава... Лондон, за разлика от континентална Европа, не е преживявал опустошителни войни, и в доста от сградите  стои все още, макар и доста пожълтял, отпечатъкът на стара Англия... Това, че е остров, винаги е спасявало Британия от чужди завоеватели. За последен път  е  търпяла нашествие  в лицето на Вилхелм Завоевателя, преди близо 10 века... Ужасът, който предшества нахлуването на монголите в Русия и впоследствие в Европа, остава далеч от нея... В по-нови времена, Наполеон е замислял някакви походи на острова, но имайки предвид смазващото превъзходство на  британската флота, над френската,  си е оставало само в рамките на добрите пожелания, без  изгледи за  практическо приложение. Разбира се, не винаги е било така... През лятото на 1940 година, Вермахтът триумфира във Франция; 300 000 хиляди англичани от експедиционния им корпус е притисната след германските танкови пробиви и едва успяват да се измъкнат през Дюнкерк. Хитлер предлага мирен договор на Чърчил(доколко е мирен това е друг въпрос), Чърчил отказва, тогава германците започват  разработка на операция Морски лъв, чийто детайли са десант на острова, разгром на основните английски сили и окупация на Британия. Възниква обаче проблем, Англия е остров. А германската мощ, макар и абсолютно безапелационна до момента по суша, е съвсем безпомощна по море... Прецизиране на плановете. Превъзходството на британския флот ще бъде туширано от немските подводници и от Луфтвафе, но остава открит въпроса с английската авиация... За прехвърлянето на необходимия брой ударни групировки липсват достатъчно  морски съдове, второ - задължително трябва да се подави кралския военно - въздушен флот... Следва прословутата битка за  небето на Британия...

Всъщност в началото на Втората световна война  градът понася доста интензивни бомбардировки от немската авиация... Мъча се да си представя как ли е изглеждал Лондон след един от нощните рейдове на Луфтвафе... В главата ми се извива воят на противовъздушните сирени, сграбчва ме за гърлото ревът на моторите; рязко нарастващите  децибели  на ниско пикиращите юнкерси... В ума ми се е запечатала една снимка на Чърчил, посещаващ разрушени  жилищни сгради след нощна бомбардировка на германците...

Запътил съм се към  Хайд парк, без особено желание обаче, преди да стигна дотам, желанието да го кръстосвам напълно се изпарява и сядам на една скамейка до Марбъл арч... Някаква група туристи, французи, както разбирам по езика им, започват да се снимат точно пред мен...

Обяд. Този ден дъщеря ми е на лекции и в ролята на гид се изявява жена ми. Артистичният дух на Лондон. Препускаме по тесните улички на Сохо. Пъбове, носещи дъха на една по-стара епоха. Дали тук все още стои някакъв остатък от виталността на  Англия, от 19 и началото на 20 в.?... В главата ми се прокрадват  видения за безкрайни нощни разговори; изкуство, манифестиращо се във вид на литературни теми  и полупразни чаши  с  уиски...

Влизам в един китайски магазин, където грабва вниманието ми някакво ленено черно  кимоно. Собственикът, който прилича повече на арабин, ми казва - 40 паунда. Фоотии, паундс? О, ноу, тенкс. Тръгвам, но онзи ме догонва. 30 паунда. Продължавам, Онзи намаля на двадесет и пет. Жена ми се кикоти: Не трябваше да влизаме тук, сега няма да ни пуснат, докато не го купим. Спирам за момент, но после пак тръгвам. Туути паундс – намаля онзи Туути паундс? О, кажи му, казвам на жена ми, - спирайки за момент - че просто съм гледал. Тя започва да обяснява, а онзи и казва нещо, не чух какво... Жена ми вече се хили на глас: Намали на петнайсет. Спирам се. Дали пък да не го купя? Че, хайде де, купи го, човекът толкова ти намали . Ами, да – заслужава си, на такава цена. В последния момент се сещам, че никога не съм имал намерение да купувам кимоно и влязох да разгледам, а за цената попитах от чисто любопитство. Добре, кажи му, че  просто разглеждаме и нямаме намерение да купуваме нищо.. Онзи е явно разочарован. Излизаме.

Нотинг хил;  улица Портобело роуд...  Сергии с евтина стока и стоящи зад тезгяха индиййци, пакистанци, поляци, турци и т.н... нещо, което ми е твърде познато  в БГ. Винаги съм мислел, че битакът е запазен патент на Ориента, но... Явно  глобализацията има много измерения. Както и да е.  Стига сме обикаляли, време е за кафе пауза – казвам на жена ми. Влизаме в едно кафе. Жена ми обяснява на съдържателя, турчин, какво кафе искаме. Явно не е добре с английския, но усеща балканското излъчване и пита, дали не сме турци. Туркиш? Ноу, туркиш. Булгар... Булгар? – онзи се скрива и след малко идва с едно двайсетина годишно момиче. Българка. Обяснявам ù какво кафе искам. Тя кима и му обяснява на английски, придружен с жестикулации...  Кафето е отвратително, но е пък е евтино за УК , само 1 паунд. Да бях поръчал бира? Ами поръчай си - казва жена ми. А ти? Не, не искам. - запалва цигара тя. Аз забивам поглед в менюто, избирам си бира, която припознавам като класическа английска. Оказва се джинджифилова. Сладни. Всъщност, направо е блудкава. Нейсе, струва шест паунда, ще я изпия, разбира се.

Вечер. Посетихме  Пимлико. Пак сме с жена ми. Показва ми къде  е живял Уинстън Чърчил... Малко по-късно, пак в Пимлико ми сочи ми някаква къща с приветлива фасада. Тук е живял великият Вивекенанда... Спрях се за да я огледам; къща в типично викторианска архитектура. Исках да открия следи от Изтока, който той бе пренесъл на запад... Не, не се виждаше - Западът беше изсипал тонове  от подреденост и комерсиализъм, които бяха образували толкова дълбок слой, че дори и да имаше нещо, то бе останало дълбоко отдолу или по-скоро-далеч назад във Времето...

Днес е последният ми ден в Лондон. Жена ми е на работа, а дъщеря ми пак на лекции. Сутринта обиколих квартала, пих кафе, после бира. Накрая от нямане какво да правя влязох в „Асда” и си купих една бутилка уиски... Навик, останал още от студенството, за безболезнено преминаване на времето... Утре, жена ми щеше да ме изпрати до Лутън, за да хвана самолета за СФ...

Когато се прибрах в БГ, видях, че дъщеря ми беше качила снимките във Фейсбук, които правихме в Лондон... Бе ги озаглавила trip to London... На повечето от тях изглеждах ужасно. Потърсих опция  да ги сваля; май, няма да стане... Компютърът определено не е силната ми страна... Замислих се.

Дали Лондон е градът, в който бих се върнал отново?...