Отхапвам поредното парче ендорфин под формата на шоколад и с празен поглед в монитора очаквам края на ефекта от отровата, която пуших преди 2 часа. Защо? Защо го правя? Определено не заради първоначалната вълна ендорфини, която залива всичко около мен. Това е отживелица! Вълнува ме това, което се случва след това. Ефектът, който те кара да замълчиш, да прехвърлиш по хиляди мисли в главата си в рамките на минута, да ги изживееш по хиляди различни начина в същата тази минута и филмите от подсъзнанието ти да преливат от един в друг. Това е моментът, в който често си даваш реална оценка на това, което представляваш - ти и животът ти. Но това е друга тема! По същество.

Слушам една култова и емблематична песен в момента. Не коя да е - Шамара и Антибиотика "Ти искаш да бъдеш с мен". Може би за повечето тийнейджъри това е една хубава песен от времето, когато са били много, много малки, слушали са я 3-4 пъти по радиото, защото не са ходили по нощните клубове, а и тогава интернетът не беше толкова масово разпространен. А аз помня! Помня, когато я пущаха по дискотеките; помня, когато я слушахме с уокмените; на касетофоните с лента и т.н. Помня хиляди моменти, свързани с тази песен и времето, от което тя идва. Емблематична е, защото едно цяло поколение израсна с тази музика - с Гумени глави, Спенс, Шамара, Ъпсурт. Но не тези Ъпсурт, които в момента са мазни комерсиални типчета, а онези, легендарните Ъпсурт, които изпяха "Нон Стоп", "Боздуган", "Кълчи кълки" и др. Не този Шамар, който пее със Снуп и DMX на някакъв странен език, а онзи Шамар, който взривяваше публиката с парцали като "Чики-на-на", "Фенки", "Все още съм замесен", "Всички палавници". Тази музика проповядваше начини на мислене, начини на поведение, на говорене. Няма как да ме разбере някой, роден след 1992-ра. В момента всичко е хаос, бате. Всичко е гаден комерс и мазен силикон. В момента няма истинска музика, която да те докосне по онзи начин, по който тя го правеше в края на XX-ти и началото на XXI-ви век.  Сега на мода е хомосексуализмът, лилаво-розовите карирани тениски, странно-големите "барби" очила, белият прах и чукането на 12-годишна възраст. Сега музиката не създава ценности, тя ги руши; не създава вечни хитове, а мимолетен комерс. Поколението, което израства с това, е сбъркано, повредено. Не знаят какво е да чакаш адски дълго време, за да се сдобиеш с любимата си песен и то с отвратително качество; не знаят какво е да нямаш мобилен телефон и интернет... и да отидеш при някого, без да му се обадиш преди това; не знаят, че парола се измисляше, не за да се регистрираш във фейсбук, а за да играеш "Стражари и апаши". Не знаят много! Даже нищо!
Меланхолия и в същото време апатия. Точно това чувствам. Меланхолия по онова време, в което съм горд, че израснах и апатия, за да подтисна напиращата в мен грозна истина, че това време е безвъзвратно отминало. Но животът е такъв - или свикваш, или GAME OVER.

Текстът е писан от един човек, който пожела да остане анонимен, но искаше тези думи да достигнат до повече хора, надявайки се, че евентуално ще докоснат някого.