„Ретро“
Защо хората си отиват? Ако двама души са достатъчно дълго време заедно, за да може да се нарече връзката им сериозна, кога се получава тази ситуация, в която един от двамата решава, че трябва да продължи пътят си напред без отсрещния? Понякога може би нещата се изчерпват. Понякога просто срещат друг човек, който им пасва по-добре. Понякога просто имат нужда да са сами. И в трите случая някой от двамата е преценил, че е по-добре да се раздели с човека до себе си, отколкото да се самозалъгва със спомените за добрите моменти в началото, при положение че сега нещата съвсем не са такива, каквито са били някога. Не може да живееш само с идеята, че някога е било чудесно, а сега усещаш единствено напрежение, несигурност и задължение. Когато нещата престанат да се получават от само себе си, може би е правилно да сложим край. При една раздяла, хората са казали, че двамата си обръщат гръб и обикновено единият гледа в миналото, а другият в бъдещето. Кой от двамата е по-големият егоист – този, който търси нещо по-добро, или този който е намерил всичко и си го иска на всяка цена? А наистина ли най-голямата болка в живота на човек идва от нещата, които най-много обича? Тогава ние сантименталните и влюбчиви май в повечето случаи отиваме по дяволите. Е, всеки име свое его и не иска да бъде наранено. Идеята е, че понякога ние самите знаем колко грешен е даден наш избор и ни е малко трудно да вземем решение да прекъснем взаимоотношенията си с някой или пък трудно приемаме раздялата по желание от другата страна. Да се върнем на въпроса – защо хората си отиват? Ами ако се появи друг човек, при мен..при нея? Може би зависи от човека и ситуацията. Способен ли е някой да срути взаимоотношенията си с отсрещния, които е градил час по час, ден по ден заради друг човек, който познава от скоро? Въпрос на характер, на усещане, на чувства. Трябва или да се чувстваш зле с партньора до себе си за да предприемеш тази крачка и нещо да ти липсва, или да си много смел. Това е голям риск, но в крайна сметка всичко в живота е основано на риск. Живеем в свят, в който всяко едно наше решение, ако се замислим е основано на нашата интуиция и усет за нещата. Постоянно човек поема рискове. Когато има минало е малко по-сложно, особено ако става въпрос и за чувствата на отсрещната страна. Израснал съм в семейство, в което няма нито една раздяла. Знам за неща, за които хората не само биха се разделили, ами не биха се и погледнали повече. Родителите ми, бабите и дядовците, пра-бабите и пра-дядовците, братовчеди, чичовци, лели....какво ли не им се случи и все така са си заедно. Може би така е било тогава, а аз – понеже знам как хората останаха заедно след какво ли не съм малко „ретро“. Определям се като ретро, защото имам ценностна система, грижа се за човека до мен, раздавам се и т.н. Не получавам това, което искам като взаимоотношения, но си я обичам. Малко „ретро“ съм, защото и давам пореден шанс. Малко „ретро“ съм, защото не съвпадам с нито едно от модерните определения – „чехльо“ или „плейбой“. Просто си обичам... без интереси, но с едно очакване. Момичето до мен, да вижда света поне малко като мен. Категория „ретро“ може би е между горните две. Млад човек, с остарели разбирания, принципи и чест. Днес всичко се върти около пари, интереси и позиция в обществото. Щастието между двама души вече няма значение. Материалното властва над духовните ценности, особено в бедна държава, като нашата, в която по-голямата част от населението е израснало в бедни семейства. Всички искат на всяка цена да бъдат повече от другите, да демонстрират преимущество, класа...но много малко имат стил. Малко съвест. Малко любов. Няма душа – има личност, няма съвест – има интереси, няма принципи – има меркантилност. Част от желанията ни се превърнаха в задължения, мечтите си останаха мечти. Е, пъстър свят – разни хора.
© ОоОоОоОо ОоОоОоОо Todos los derechos reservados