"Моят дом е моята крепост." Тази мисъл, формулирана още през периода на Средновековието с появата на западноевропейските градове, убедително илюстрира мирогледа на хората от тази отдалечена от нас във времето епоха. Мироглед, базиран на потребността от сигурност и вътрешен душевен комфорт. В тази житейска философия се отразява вечният човешки копнеж за топлина, уют и присъствие на близките и значими за сърцето хора наоколо. Днес ситуацията изглежда значително променена. Съвременният човек живее във все по- глобализиращ се свят, предлагащ му необятната възможност да пътува от една точка на планетата до друга. Вече границите между отделните държави не са нещо повече от една елементарна условност. Мобилността в днешните общества дотолкова е нарастнала, че всички възприемат за нормално работното ти място да се намира на километрични разстояния от постоянния ти адрес на местоживеене. Означава ли това, че съвременният човек се е променил? Естествено, да, но само в известна степен. Защото дълбоко в себе си той си остава същият - търсещ топлина, уют и сигурност. А това са блага, които може да ти подсигури единствено домашното огнище. Там, където по време на празници се събират всички мили на сърцето ти хора и взаимно споделят не само обредната традиционна за съответното тържество трапеза, но и онези нежни за душата чувства на сплотеност, обич и разбирателство, които ти вдъхват сили и разсейват мрачното усещане за самота и изоставеност. В подобни мигове човек осъзнава, че до себе си има някой, който действително го разбира, обича и държи на него. Това са мигове, които го зареждат с богат запас от положителна енергия, която да го подкрепя в трудното и не винаги радостно ежедневие и насочват всички мисли и бъдещи планове в максимално позитивно направление. В този случай родният ти дом в действителност се превръща в оазис на сигурност сред необятната житейската пустиня. Но той може да бъде и затвор, когато е пуст, когато от него отсъстват близките ти хора, когато липсва уютът на семейното огнище. В такива моменти единствени твои другари се оказват скуката и отегчението. Тогава между неговите стени се чувстваш потиснат, забравен и самотен. Тогава още по-остро чувстваш необходимостта от топлина, уют и обич. И естествено търсиш отдушник и утеха някъде извън неговите сковаващи душата ти рамки, провокиран да докажеш себе си в най-добрата възможна за тебе светлина. За да докажеш на другите, а и на себе си, че все още си способен да твориш блага, които допринасят полза. Защото в теб все още не е угаснала потребността от себеуважение и от уважението на другите. Защото в теб все още гори, а не тлее творческият пламък. А само тогава ще те оценят другите, на които държиш, когато на дело докажеш, че все още имаш сили да създаваш, а не си се превърнал само в обикновен консуматор. Тогава и те ще те дарят на свой ред със своето признание, защото се нуждаеш от обич, уважение и подкрепа. Защото човек се чувства истински пълноценен само тогава, когато е обдарен с внимание, нежност, ласка и любов от близките и значими за него хора. Защото само тогава човек живее истински.
© Виктор Костадинов Todos los derechos reservados