Той я притисна силно към себе си... сякаш това щеше да му помогне да я задържи за по-дълго. Tя погледна русата му коса и о... очите му... тези сини очи, в които тя се влюбваше всяко лято, още в мига щом види слънчевите лъчи да падат върху тях. Очите му бяха изпълнени с любов, любов, която ù принадлежеше. А той се вгледа в лъчезарната ù усмивка, която макар тъжния момент, още искреше на лицето ù. Зарови пръсти в копринената ù коса и видя сълзите, които изпълваха лешниковите ù очи. Тя бе толкова красива... толкова красива. Тя си мислеше абсолютно същото за него. Той ù приличаше на ангел. 

- Знаеш ли колко много те обичам - попита тя - имаш ли представа колко много?
- Едва ли може да се сравни с моите чувства към теб... но лятото свърши и ти го знаеш не по-зле от мен - допълни той. 
- Да, знам също така и че ако ме обичаш дори и наполовина толкова силно, колкото твърдиш, няма да спреш и няма да ме забравиш - каза през сълзи тя. 

- Изтрий си от ума мисли като тези... че ще спра да те обичам или ще те забравя - рече убедително той. 

И ето че в този момент един слънчев лъч отново озари очите им... нейните лешникови, изпълнени със сълзи и неговите... неговите очи, които за нея бяха рай и смисълът на живота ù. Смисълът да влезе в онова училище, за да може на следващия 15-ти юни да излезе от там и отново да го види... да види ангела на своите мечти. Той я дари с една усмивка, след което хвана китките на ръцете ù, които дори не съпротивляваха, постави я нежно на меката трева и слепи нежно устни към нейните. Тази целувка бе нещото, за което те бяха копнели цяло лято. Сега те бяха едно цяло. И нещо в начина, по който я целуваше, ù подсказа, че той няма да спре да я обича, камо ли да я забрави.