Чета една книга и ми се случват едни неща, които ме карат да преосмисля себе си като личност, а изобщо личността като такава.
Редовно се сблъскваме с неуспехи от всякакво естество. Толкова често даже, че вече в без друго провалилото ни се ежедневие ние свикваме с поражението. Степента, в която сме притъпили усета си за удовлетворение, е толкова висока, че дори когато ни се случи нещо приятно и ни сполети повод за усмивка от успеха, ние просто решаваме, че няма смисъл да се радваме. Страхуваме се даже от собственото си щастие! Колко жалко. А всичко идва от някаква глупава човешка склонност към неувереност, към неспособността да повярваме в собствените си сили и възможността да ги съсредоточим в личните си стремежи. Докато мисленето ни дава накъсо, накъсо ще дава и всичко около нас. Има обаче и един друг проблем, който всъщност оказва най-съществени щети у по-слабохарактерните човеци - смазващото хорско мнение. По-конкретно - критичността и обезкуражаването от страна на маса загубеняци, които искат да привлекат към своята секта (образно казано) още и още... А това пък от своя страна е следствие от вътрешния гъдел да провалиш някой, да си доставиш садистичното удоволствие на съучастничеството в нечие чуждо нещастие и неуспех. С една дума - завист. Изгубих се някъде по пътеките на моите привидно последователни разсъждения и ще направя опит да се върна към изначалния дискурс - самоубедеността ни в неизбежността от неуспеха!
Няма какво да се лъжем! Винаги има неща, за които си каваме - "не мога". - Не мога да уча архитектура, защото няма да ме приемат. - Не мога да получа повишение, защото Яна е по-добра. - Не мога да бъда с нея, защото нямам пари. И още хиляди, хиляди - "не мога" за хиляди други хипотетични ситуации. Ето ти го пораженческото мислене. Губиш войната преди да направиш опит да участваш в битката. От друга страна храната на пораженческото мислене. Другите - ти не можеш; няма да се справиш; не е за теб; не ти е по джоба... Колко пъти сме чували най-баналната из между всички баналности - "няма невъзможни неща"? Колко? А колко пъти сме успявали да повярваме в изтърканата шаблонна реплика? Много? Няколко? Веднъж? Нима? Когато бяхме деца, беше лесно. Мислехме, че имаме силите да превземем света, да летим в ракети и да хващаме лошите... Но пораснахме и с годините изгубихме детската си самоотверженост и жертвоготовност. Ахаа, ето го разковничето. Страхуваме се от риска и провала и в този си страх се проваляме неусетно. Не, да не ме нахока само някой сега. Не всички хора са такива. Не всички. Но твърде много. Повечето. Почти всички... А онези, които не се примиряват с неуспеха. Които са падали много пъти и скачали от високото. Които са казали на останалите - "майната ви, не ми е кеф в калта"... Те са тези, които сега са на високо, които сега може и да са на ниско, но имат работата, за която са мечтали и жената, за която са копнели. Те са тези, които са повярвали в себе си и са рискували да загубят, но в името на личната кауза да спечелят. Да, докато вярваме и се оставяме другите да ни накарат да повярваме повече в неуспеха си, никога, ама наистина никога няма да се радваме на лаврите.
Със силна доза клишираност и инжектирана с още по-силна доза самоувереност, лягам да спя, след като изсипах среднощните ми разсъждения. Амин!
© Ивелина Емилова Todos los derechos reservados