Уморих се. Уморих се да се шляя безцелно из този свят. Винаги потъпквана, недоразбрана, лъгана. Какво е да лягаш и мисълта, която тайно се прокрадва в подсъзнанието ти, да е: „Струва ли си да се събудя?” Заслужава ли си да стана и да гледам в очите хора, които са толкова душевно деформирани, че единственото нещо зад очите им е черна стена? Нищо особено, нищо интересно, нищо живо… 
       Еволюцията се превърна в кошмар.

       Има ли край този Ад? Тази изродска яма, в която краката ни затънаха, става все по-дълбока, по-силна. Сякаш чупи всяка искрица надежда, реже всеки порив на нашата вяра. Не поставихме просто окови върху телата си, оковахме се в ръждясали железа и позволихме да изтръгнат душите ни. Бездушие, неграмотност, простотия, селяния, разврат, лицемерие, пагубност на всичко чисто и догматичност върху всяко направено добро. Не знам дали „изгубихме се” или „погубихме се” е по-точно в случая.

       Питам се какво да правя, как да постъпя, мога ли да помогна? Но самата аз съм толкова затънала в тази мръсотия, че не знам как да спася себе си. Самотата… май само тя остана истински до мен. 
       Не ме разбирайте погрешно, защото вярвам, че ще го направите. За мен самотата не е път без изход, а момент, в който да предопределя и пресметна нещата минали и тепърва предхождащи ме. Тя е онази частица уединение, от която моето съществуване се нуждае най-много. Защо? Защото всеки от нас има право на място, където да се почувства сам, не самотен. Може би там намирам утеха и за първи път няма кой да ме критикува, подлага на съмнение или просто подценява. „Мъжки свят” - каква пародия. Реалността не познава това разединение. Здравината на света принадлежи на равновесието. Едни жени се бият като мъже, а други мъже пищят като жени. Единствено значение има волята. Тя е ключът към всичко. Чрез самотата аз тествам своята воля. Този изолационен ход е нещо като медитация, служеща ми да се концентрирам по-добре върху себе си и да определя предела на разума си. Тя е… лечител на болката, която тая в себе си. Точно онази, която никой не пожела да потърси и да помогне за премахването ú. Тя е онзи белег, врязан в душата ми, толкова уродлив и плашещ, че самата аз не мога да се справя с него. Цял живот... или по-скоро изживяният досега е една накъсана пътека, низ от успехи и падения, но и от много по-страшни и болезнени неща, които не бих ви споделила. Животът не е място, където грешките могат да бъдат простени. Само в подсъзнанието си човек може да намери покой.

      Самотата... Тя има и друга страна. Някога чували ли сте звукаот чупещо се сърце? Как малки парченца бавно се откъсват и оголват пресни, окървавени следи. Разкъсващи се връзки, разделящи целостта на структурата. Сякаш всяко от тези парченца е напоено с частица живот, сега ронеща се и отнемаща ви по малко сила… по малко радост. Вървейки, аз оставям следа у всеки, който е бил до мен, както и той у мен. Случвало ли ви се е най-сетне да намерите тази животворна светлина, която може да ви спаси... и след това да усещате как малко по малко тя ви напуска, осъжда ви и ви забравя. Има ли смисъл да продължавам? Сигурно на всекиго се е случвало…

      И все пак – това е само миг или може би два, три, много повече. Трябва да се научим да се справяме с тези... лични драми, ако мога да ги нарека така. След всяко лошо нещо ще изживяваме нещо по-добро. Непрестанният кръговрат на живота ще ни повлича и… разкарва... до сетния ни час. Не бива да се предаваме заради моментите на слабост. Нека проявим смелост и малко здрав разум. Болката, стаена в нас, не бива да бъде използвана срещу друг. Отмъщението е безсмислен изход, а подигравката нисше поведение на духа. Струва си... да бъдеш честен човек, да виждаш доброто и да се стремиш към него. По-лесно е да избереш пътя на мълчанието, което, повярвайте ми - от личен опит - не води до нищо добро. Силни са онези, които разчитат на себе си и вярват, че могат. Това са хората, които имат мечти, надежди, желания. Които претърпяват провал след провал, подритвани от всички, но все пак достатъчно дръзки и целеустремени, готови да посрещнат всяко препятствие по пътя си... и да го преодолеят. Интересното е, че те винаги успяват да постигнат целта си. Безстрашен е човекът, осъзнал нищожното си положение, неизбежния си край и все пак готов да промени света.

       Самотата... тя е добър приятел, когато си в нужда. Помага ми да намеря лек, да възпра яростта си... да мога да погледна себе си без чувство за вина. Тя е музата зад всяка дума, опората зад всяка усмивка и надеждата, че утре ще е по-добър ден. Самотата е ужасяваща, когато се вкопчиш в нея, но все пак е просто чувство, плод на нашата илюзия, един подсъзнателен затвор за всяка мисъл. Бих я определила като нежна мелодия, синхронизирана с ударите на сърцето ми... една вдъхновяваща сила за творец.

        Всичко това... е едно красиво фиаско, недовършен кадър от живота ми.

"Подкарвай колата и се старай да запазиш усмивката си. Пусни по радиото рокендрол и карай напред към всичкия живот на света с всичката храброст и всичката вяра, която откриваш в сърцето си. Бъди верен, бъди храбър, бори се! "

                                                                                                                       "То" Стивън Кинг