Уморих се. Уморих се да се шляя безцелно из този свят. Винаги потъпквана, недоразбрана, лъгана. Какво е да лягаш и мисълта, която тайно се прокрадва в подсъзнанието ти, да е: „Струва ли си да се събудя?” Заслужава ли си да стана и да гледам в очите хора, които са толкова душевно деформирани, че единственото нещо зад очите им е черна стена? Нищо особено, нищо интересно, нищо живо…
Еволюцията се превърна в кошмар.
Има ли край този Ад? Тази изродска яма, в която краката ни затънаха, става все по-дълбока, по-силна. Сякаш чупи всяка искрица надежда, реже всеки порив на нашата вяра. Не поставихме просто окови върху телата си, оковахме се в ръждясали железа и позволихме да изтръгнат душите ни. Бездушие, неграмотност, простотия, селяния, разврат, лицемерие, пагубност на всичко чисто и догматичност върху всяко направено добро. Не знам дали „изгубихме се” или „погубихме се” е по-точно в случая.
Питам се какво да правя, как да постъпя, мога ли да помогна? Но самата аз съм толкова затънала в тази ...