Самотният е само сянка на човека.
Не мисля, че съществува човек на тази земя, който дори и за миг да не се е чувствал самотен, да не се е замислял какво го кара да се чувства така нещастен.
Какво всъщност представлява самотата? Какво ни кара да се страхуваме толкова от нея? Повечето хора мислят, че да си самотен значи да си сам, затворен и отделен от света на хората около теб, да не се виждаш с приятели, да нямаш приятел. Но за мен самотата се изразява в друго! Можеш да си заобиколен от хора, да имаш безброй пари, да ходиш на дискотеки, на кафета и в същото време да чувстваш студените окови на самотата, да се питаш кое те кара да живееш, за кое си струва да се бориш и дори да умреш. Поглеждаш хората около теб, усмихваш се и в това време гледаш през тях и не ги виждаш. Имаш чувството, че сънуваш някакъв странен сън, че си затворен в черупка, че не чуваш и не виждаш нищо. Точно това за мен е самотата, точно в такъв момент чувстваш, че има едно скрито от всички място в сърцето ти, което е празно и точно там самотата е свила гнездо. В началото това местенце е мъничко, почти не му обръщаш внимание, но с течение на времето самотата расте и изисква повече и повече място в твоето сърце, докато не го превземе цялото, тогава се превръщаш в сянка, не мислиш, не чувстваш, не живееш, не намираш смисъл, за да живееш. Точно тогава разбираш, че сам си дошъл на този свят, сам живееш своя живот и сам ще преминеш във вечността.
Въпреки, че разбира това, човек цял живот търси - някои търсят сродна душа, други търсят приятели, а трети просто някои, който да обичат, за когото да се грижат и да се заблуждават, че и то някога може да ги обикне. За мен човекът е егоист, просто така устроен или в борбата с живота става такъв. Мислиш, че имаш приятели, че би се жертвал дори за тях, изслушваш ги, споделяш им, но само с една неправилна дума или жест, само да спреш да угаждаш на всеки и биваш зачеркнат, не съществуваш за никой. Мислиш, че си влюбен в някой, опиянен си от сладката магия, искаш да живееш и умреш с любимия, но в процеса на съвместен живот, реални случаи и противоречия, любовта изчезва и ти се събуждаш от хубавия сън с мисълта „Какво направих?". И точно в такива моменти самотата отново те стяга в ледените си ръце и ти се замисляш отново какво те държи още жив.
Всеки се е срещал със самотата лице в лице, не знам до колко хората я разбират и как се справят с нея. За мен самотата е сянката на реалния живот в нашия розов измислен свят. Самотата е страхът от това да останем сами, сами в сърцето и душата си, без образът на който и да е в нашето съзнание да ни крепи в миговете на самосъжаление.
Животът ни е дар, нека не го пропиляваме, допускайки самотата да ни превърне в сенки. Самотата взима надмощие само и единствено тогава , когато ние и позволим, само тогава когато се самосъжаляваме и се затваряме в себе си, не обръщаме внимание на хората, които са около нас, пренебрегваме тези, които макар и временно, се интересуват и грижат за нас.
И нека всеки един от нас се държи така, че да не отблъсква другите от себе си, да не живее за себе си, а за другите и може би точно тогава ще се роди един нов свят, в който самотата ще бъде само мит.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Сара Петрова Todos los derechos reservados
