Sweet_Bubble (Мехурче)
1 0
8 jul 2008, 7:50

Щастието 

  Ensayos » Otros
1467 0 2
2 мин за четене
Щастието.


Къде ли е то? Забутано някъде навътре в теб и ти трябва да се мъчиш и да изтръгваш всяка част от себе си, за да го намериш? Да се мъчиш толкова много, да боли, да страдаш? И тогава, може би ще те "огрее". Тогава може би ще имаш истинска усмивка на лицето си и няма да правиш глупави опити да прикриеш страданието си, което всеки ден сякаш те убива. Тогава може би няма всеки ден от очите ти да се стичат тежки солени капки. Дали капките ще са сладки? Дали, когато вече не те боли, когато вече не страдаш, когато си щастлив няма да е солено? Дали ще можеш да стигнеш до това щастие, което е заровено толкова дълбоко в теб? Повярвай... ще можеш! Знам... Знам също, че това ти звучи толкова абсурдно, колкото да върнеш някой от мъртвите. Но повярвай ми! Щом аз успях дори за някакъв шибан миг от мига, значи, че и ти ще трябва да успееш. Как? Питаш ме как? Искам да ти кажа "много лесно", но по дяволите не мога. Не бива да те лъжа. Ще мине много време, ще остарееш, ще осъзнаеш, че цял живот си търсил това невероятно усещане и не си спомняш да си го намерил. Истината е, че аз не съм стара, даже бих казала съм много млада. Живяла съм едва 12 години, всяка една от които презирах. Но... имаше ли смисъл да МРАЗЯ? Какво ми донесе това? Приятели - не. Любов - не. Щастие - не. Запитай се. Как се чувстваш, когато МРАЗИШ? Не чувстваш ли, че целия трепериш? Че сърцето ти бие с всички сили? Че кръвта в тялото ти пулсира, като железопътна линия през която минава влак? О.. да. Мразила съм! Единствено това съм правила. И нито веднъж не се помъчих да потърся щастието. Като се замисля то само ме откри, но през какво не минах, какво съм изживяла за този миг на сладост, когато сълзите бяха сладки. Това не се забравя. И защо Господ реши, че трябва да го получа? Не го заслужавах... и май затова ми го отне толкова бързо. Точно тогава разбрах как се чувстват хората, които не са били обичани. Които никой не е обичал. Ти знаеш ли? Знаеш ли как се чувствах? Сърцето ми се разчупваше на милиарди малки и ситни парченца, които хвърчаха навсякъде из тялото ми и бяха, като стъкло. Забиваха се в мен и правеха такива огромни и болезнени рани, че мозъкът ми не можеше да спре да мисли за болката. Когато всичко утихна малко аз трябваше да събера парченце по парченце, всяка част от моето сърце. Опитах. Понечих да дръпна едно парченце, което се беше забило в дроба ми. Извиках - заболя. Толкова заболя, сякаш всичката болка, която бях причинила на хората се връщаше стократно в мен, но не беше така. Болката причинена на хората от мен беше милиони пъти по-силна. Не посмях да събера всички парченца, не исках да усещам какво е причинила омразата. Чаках, чаках. Тогава се появи човек, който ми помогна да издърпам всички парченца от моето сърце и да ги сглобя. Когато вече имах ново сърце то беше различно. Беше по-топло, по-добро, обичаше. Омразата беше изчезнала. Сълзите бяха сладки. Обичах всеки, който преди мразех. Някой ме научи, някой ми показа колко е хубаво да обичаш и да бъдеш обичан. Замисли се върху думите ми. Не говоря напразно...

© Мехурче Todos los derechos reservados

Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??