Сидни беше сладко дете. Родена на 14 февруари, 1994-та година, кръстена на баба си Синтия, която впоследствие я отгледала.
Майка й и баща й бяха разделени от както се помнеше. Причината така и не разбра, затова се научи да живее както без нея, така и без тях.
С баба и дядо си, които бяха всичко за нея, Сидни растеше и навлизаше все повече в света на човека.
На 5 се научи да чете. На 6 прочете първата си книга. Това създаде любов към нежните светове с корици, която щеше да продължи дълго, докато една друга любов не я заплени.
Но тогава, както и за напред, тя я отдаваше на тях – книгите поради простата причина, че имаха тематика, винаги знаеше щом е в началото, кога е в средата и кога наближава края.
Това, както щеше да разбере по-напред в живота си я успокояваше. Носеше и едно висше чувство на уединение, удовлетворение и висша форма на замисъл.
И както тя трупаше книгите зад гърба си, така се трупаха годините. Една по една докато не започна да ходи на училище.
В началото и беше трудно като всяко ново нещо. После започна да свиква. Учебниците й бяха също тъй интересни, както всяка книга и тя ги четеше с интерес, дори когато още не беше дошло времето за следващия урок.
Ден след ден Сидни вдигаше ръка на всеки въпрос в час, четеше предварително всеки урок и беше щастлива от своите постижения за своя 16 годишен живот, докато не започнаха подигравките.
Първо бяха леки насмешки с нейния интелект, после започваха да загрубяват. Никой не гледаше на нея така както очакваше и това я подтискаше. Не можеше да разбере какво или защо не и харесваха, въпреки всичките усилия, които полагаше.
Но това не и попречи и тя продължи да бъде себе си въпреки нападките и обидите, както и презрението на околните, защото ако нещата които знаеше и обясняваше бяха сложни за останалите, държанието й всъщност бе съвсем просто.
Тя имаше нуждата да знае и да е готова за тези малки победи, защото те й бяха единственото, в което бе сигурна в своя живот. Единственото, което беше ясно и просто за нея, и сложно, и неразбираемо за останалите, каквато бе и самата тя за тях.
Прочетеното полагаше начало. Въпросът в класната стая беше средата. Вдигнатата й ръка с отговора поставяше края.
Точка.
Ала не. Всъщност въпросът поставяше всяко началото. Отговорите й на него, бяха едва средата. А краят, щеше да я преследва по-дълго в живота, от колкото й се искаше.
Щом завърши гимназията и вече нямаше кой да задава въпросите и да слага онова така познато начало, с което бе свикнала, започнал да го прави Живота.
А там, отговорите не били сигурни. Не били верни. Не били и неверни. Началото имало свое начало, края имал свой край и хиляди нереализирани варианти помежду им.
Щом вдигнеше от тук насетне весело ръка и изстреляше уверено отговора на въпроса в пространството, живота се засмиваше както правели съучениците й в класната стая. Тя си сядаше, смирена и замислена. Взираше се в себе си и в своите грешки, докато другите търсеха безспирно чуждите, нейните.
Въпреки че не беше честно спрямо нея, тя щеше да постигне много. Просто още не го знаеше. И някой ден щеше да благодари на всички за всичко, защото благодарение на това, щеше да се превърне в своето бъдещо Аз.
Защото който търси, намира. И докато другите се питали за грешката в нея, тя се научила да намира отговорите в тях.
© Стилиян Енчев Todos los derechos reservados