Може би беше луда, може би светът полудяваше с нея. Чувстваше се все по-концентрирана, все по-разсеяна, тъжна, щастлива. Хиляди мисли нахлуваха в главата й и нито една от тях не се задържаше задълго.
Беше седнала на бюрото и задаваше въпрос след въпрос, всеки един беше от риторичен по-риторичен, но така и не намираше отговорите, които така неуморно търсеше.
Въпросителните знаци се превръщаха в удивителни, а точките - в безкрайна растяща прогресия от многозначителни запетаи.
Времето летеше около връхчетата на миглите й, слънцето обагряше бледото й лице и гореше носа и бузите й. Прелиташе през дните като млад орел, търсещ плячка сред скалисти планински върхове.
Беше объркана от необяснимото привличане. Проклятието да обича себе си, достатъчно, за да съществува, беше надвиснало над нея като часовниково махало. Времето минаваше с всяко ново спускане на голямото махало, а тя все още се луташе и с поглед следеше пътя на махалото отляво вдясно, отдясно вляво, отляво вдясно... и така - до безк ...