Щом отворя очи, виждам първо любовта, която лети из въздуха и дарява усмивки. Усещам свежестта на сутринта и сладкия мирис на кафе. Стоя на прозореца и ям шоколадови бонбони, гледайки като клюкарка какво става навън. Виждам красотата, която ни заобикаля и кара сърцата ни да се смеят. Усмихвам се глупаво и се заглеждам към Небето, а какво да видя там – звезди... Звезди през деня? Не студ, а топлина се разхожда в душата ми. Слънцето свети силно, давайки ми сили. Тогава един огромен надпис „Обичам те!” минава покрай мен. Реалност ли е това? Така великолепна... Но изведнъж някакъв остър глас ме пробужда и разбирам, че това е било просто един сън, една илюзия. Да плача ли сега, когато знам, че всъщност идеалността е в главата ми? Вкусът на какао и най-различни сладкиши вече го няма в устата ми. Но навсякъде виждам летящи сърца. Възможно ли е това? Нима любовта ме е хванала в своята клопка? Посягам, за да хвана едно, но в този момент всичко изчезва и отново виждам реалността. Дали този ден ще е мечтаният или един кошмар?

             Разхождам се по улиците, държайки в ръцете си единственото, което трябва да има сега, единственото, което е важно – късче от света, късче от обичта, която обикаля между нас и точно, когато искаш да я уловиш тя минава покрай теб и си заминава. Мога да бъда уверена, нали? Сърцето ми тупти лудо и знам, че вече се изчервявам, мислейки за любимия човек. Усмивката изведнъж се намества на лицето ми, но това е идеалният момент, нали?

              Изневиделица пред мен се появява нов надпис – „Зарови болката в пясъка, а след това избягай в морето!”. Това не е ли лудост? Не е ли една илюзия, която лудата ми глава измисля в момента? Не е ли това начин съдбата да ми каже, че съм влюбена? Макар всичко това, се чувствам ужасно наранена и не мога да издържам повече. Искам да загърбя всички тези страдания и да изчезна от този свят, за да се насладя на тишината съвсем сама. Искам да се насладя на утринта без да се притеснявам, без да се преструвам... Просто да стоя и да гледам, като пълна глупачка... Не е ли това малко от красотата, която искаме?

             Морето, огромно е и аз не мога да повярвам, че се намирам точно пред него, когато знам, че за мен то е на милиони километри. Искам само да изпълня това, за което дойдох и да усетя отново вкуса на бонбони, свежия въздух и сладкия мирис на кафе, които виждам всеки ден пред себе си, но никога не съм се спряла поне за една секунда, за да ги оценя.

             Взела една пръчка, аз без страх написах „Обичам го, обичам го, обичам го...”. Нямаше никого и това ме изненада, но все пак продължих да пиша по мекия пясък. „Свободата е във въздуха и аз я усещам.” – написах аз, искайки да се гмурна в морето, което привличаше моя поглед като магнит. Но за жалост не можех. Не можех да се отдам на това прекрасно чувство, което ме караше да летя. Тогава ми се прииска да стане истинско вълшебство и отново се появи един от онези надписи, който донесе със себе си малка перличка. „Двете звезди, които ще паднат, няма да ти донесат нещастие, а само вяра. Дай им шанс!” – гласеше новият надпис.

              В този момент осъзнах, че морето, което толкова исках е било мое през цялото време и че звездите, които ще паднат са моите две сълзи, които ще пусна да си отидат и ще намеря нова надежда. Не е ли истинско щастие?

              Макар прекрасното преживяване вече трябва да тръгвам. Трудно ми е да кажа „сбогом”, но трябва да продължа напред. Трудно ми е да оставя любовта си тук, но трябва да изживея всичко до последно, защото животът няма спирачки. Вземайки перличката, усетих как две сълзи паднаха от очите ми и се стекоха надолу. Седнах на пясъка и погледнах към Небето. Видях светлината. Тя ме пронизваше и колкото и да исках да не гледам, не можех.

            Изведнъж станах от леглото си и разбрах, че това е било само един прекрасен сън, който никога няма да преживея отново. Но тъгата вече нямаше да я има и разбрах, че този ден ще е истински вълнуващ, незабравим.

            Станах от леглото и отидох на прозореца си, където се усещаше мирисът на кафе, въздухът беше свеж и макар че нямаше дори и една шоколадова бонбонка, осъзнах, че мечтата ми се е сбъднала!

             Взех един лист и с големи букви написах „ЖИВЕЙ, ДОКАТО МОЖЕШ! ЧУВСТВАЙ, НЕЗАВИСИМО КОЛКО МНОГО ТИ СЕ ИСКА ДА НЕ ЖИВЕЕШ!”