СмрадтТта
Връщах се от Татун и Майка Зайка, родителите на моята бивша вече изгора. Те имат едно симпатично дворче и малко бунгало на Ярема. Това е вилна зона над Железница.
Късна есен, духаше студен вятър, бях чакал автобуса около 50 минути и измръзнал като куче. Накрая взе, че дойде.
В автобуса беше топло и започнах да се унасям по течението в ленива дрямка.
По едно време замириса на пръдня, огледах се: на предните седалки зад шофьора, до предната врата, бяха седнали две момчета и три момичета, едно от което седнало срещу мен. Те говореха силно и се смееха шумно. Никак не изглеждаха гузни и плахи, какъвто е човек, след като си е пуснал "душата". Значи... не са те.
Отляво до мен имаше две лелки на почтена възраст, които гледаха пътя напред като "пребозали" телета, явно за пръв път се возят по тази линия.
Зад мен на седалката беше некакво чиче, което непрекъснато си закопчаваше и откопчаваше раницата.
По-назад не съм и гледал.
Какво пък... на всеки се случва да пусне душата, особено след като е стоял близо час на студа със замръзнал задник. Като се е качил в автобуса и е седнал, е усетил топлина, приспивното лашкане и хипнотичния шум на мотора. Сфинкстерът се с отпуснал и човекът е въздъхнал откъм гърба.
Пак задрямах.
Разбудих се от неприятна миризма, вече някой се беше насрал. Момичето срещу мен също бърчеше нос, а друго момиче най-отпред се мъчеше да отвори прозореца. Помогнах ù и го отворих, влезе малко чист въздух.
Огледах се по-стабилно - по средата на автобуса, зад средната врата седеше опърпана циганка с плик в ръка.
Всички погледи се втренчиха в нея. Мнооого подозрително... Тя усети, започна да маха с ръце, скръстваше пръсти умолително, оправдаваше се че: "Не е тя". Съвсем като на съд, а ние бяхме съдебните заседатели.
Междувременно засмърдя на насрано на много болен човек, в рейса започна да се надига вълна от негодувание, прерастващо в паника.
Отворихме всички прозорци. Циганката започна да издува бузи и да диша тежко, явно усещайки обратната перисталтика. Отворила плика с две ръце, се полюшваше като в транс, гледаща напред в нищото с изцъклени влажни очи.
Ние всички я гледахме в очакване да изригне като вулкана "Визувий" и с надеждата това да не стане.
Вече миришеше на труп, аз си показах главата през един прозорец, "слава богу", циганката не повърна. Бяхме близо да последната спирка.
Като спря автобусът, всички изхвърчаха навън като коркови тапи, включително и аз. Беше ми зле, чудех се дали да повърна, или да припадна.
Вместо това тръгнах "накъдето ми видят очите" и "слава богу" ми поразмина.
© Светльо Todos los derechos reservados