София

За повечето хора София е мръсна, шумна, пренаселена, с бездомни кучета, но моята София, моята София не е такава. Моята София е моят пристан, улиците ù разказват различни истории, а малките къщи и големите блокове са нейните герои. Когато човек дойде в София започва да се прехласва по архитектурата, моловете, магазините, но София не е това, това е само нейният облик. Аз ще ви разкажа за истинската София,  онази която аз познавам и обичам, за душата на разбунения град. За мен  София е малките стръмни улички със стари кооперации, чиито прозорци са украсени със саксии с пъстроцветни цветя, София е малките църкви и параклиси и украсените им кубета. София е площад Славейков и пейката в памет на баща и син Славейкови. София е университета и глъчката, която се носи около него, млади весели хора, стремящи се към по-добър живот, София е да си „чукнеш” среща в 17h на „Попа”. София е Раковска, театрите, кино „Одеон”, София е парковете и малките градини, които са като малки оазиси в пустиня, София е малките кафенета по улицата, от които се носят весел смях и глъчка. София е статуята на „Св. София” със своята горда осанка и поглед, вперен в небосклонa.София е да чакаш някой под часовника на централна гара, а той да закъснява. София е шумна, понякога е буря, понякога е пристан, понякога е приятел, друг път е враг, но тя винаги е моята София със своите недостатъци.  София е прекрасен чуден свят, който те омагьосва и те кара да забравиш всичко друго, но само ако се опиташ да го опознаеш. Може би любовта ми към теб ме кара да съм сляпа, нали казват, че е любовта е сляпа за всичко друго. Но ако цената на слепотата ми е да виждам само бляскавите ти страни, но не и лошите… О, нека си остана сляпа!