Когато бях до теб,  желаех завинаги да сме заедно, бях оплела мечтите ни в красива паяжина без край. Дните ни бях превърнала в бели облаци и лазурни светлини, които галеха с цветовете си целия ми ден. Когато те виждах, всичко беше пленително, сякаш отново и отново се връщах в онзи момент на първата ни целувка - красивото небе над нас и нежността, която усетих, когато докоснах твоите устни. Спомням си моментите, когато те държах за ръка и те прегръщах, желаейки да си все така близо до мен. Спомняш ли си пътите, когато устните ни се сливаха?! Спомняш ли си пътеките, които ние извървяхме, спомняш ли си любовта?! Аз помня, спомни си и ти! Всички ни гледаха от страни и се чудеха защо сме заедн,о как изкарваме така...  А аз виждах пред себе си само твоите очи, които ме давеха в любовта, знаех, че ако продължа с теб, всичко ще е пак така красиво до край, знаех, че можеш и си само мой. Белязах името ти върху мен, спомняш ли си, че и ти беляза моето?! Спомняш ли си пътите, в които те призовавах мислено и желаех все по-силно да си до мен, спомняш ли си сълзите ми, които така и не видя?! Защото аз си спомням твоите, защото аз бях до теб, когато ти плака и изпих родените от болка, твои сълзи, помниш ли?! Онзи момент, в които ти тихичко прошепна: "Любов моя, моля те не си отивай, искам да си още до мен!", помниш ли?! И аз се върнах, давайки ти още един шанс, молейки се да не сгрешиш този път и мислех, че всичко ще се промени, но грешах...
       В опита си да ти го върна, да ти върна цялата болка, която ми причини, изгубих себе си и сърцето си някъде по пътя, продадох се, подтикната от една лъжа и те загубих...
  Къде си, казваше, че винаги ще си до мен, а сега, когато протягам ръцете си, прегръщам празнотата и топлината ми се разсейва в пространството, къде си, моя любов, как можах да те изгубя така нелепо?! Как можах да се заблудя?!  
     И сега часовникът отмерва поредният час, в който аз не съм до теб и друг се опитва да те замести, стрелките се приближават бавно и полунощ вече отминава, а аз съм тук, сама съм и не мога да заплача, просто защото сълзите ми останаха някъде далеч. Желая ли да се върнеш или си мисля ,че отново ще ме боли?!Протягам ръце за пореден път и отново виждам твоя образ, но да, така ще е най-добре, трябва да те забравя, аз не можах да ти дам това, което трябваше да имаш, време е да ме замести някоя друга, а аз да остана там - долу, в празнината. И с изгаряща ме отвътре болка се моля за последен път, този път съдбата да ме пожали...