Среща
В момента седя на един каменен зид до пешеходната алея на старата част на Несебър. Вълните се разбиват под мен и от време на време камъните ги запращат чак горе, където седя. Моментът е прекрасен, спокоен и тъжен. Прекрасен, защото морето прави всичко специално, спокоен, защото е осем и половина сутринта и тъжен заради неосъществените мечти и надежди. И нищо, нищо друго не ми напомня по-остро за това от гледката, която се разкрива пред мен: залива на Слънчев бряг и Свети Влас. И макар от тук да не разграничавам детайлите, знам за пъстрия свят от другата страна, за хората, които вървят, хванати за ръка, за преживяванията, които Другите са имали с едни Други специални хора, за моментите им и за прегръдките им... и за споделените гледки.
Като всяко разочарование в живота и това носи в себе си горчиво усещане в стомаха, което не се дължи нито на сутрешното кафе с мляко, нито на липсата на закуска. Това усещане парадоксално ми носи утеха, че не съм осъществила мечтите си. И тази смеси ...