Греховете – неуморими черни птици, долитащи ненадейно в живота ни, връщащи ни към миналото, носещо горчиви спомени от стари грешки.
Един стар грях – дълбока сянка, нахално настанила се в съзнанието ни. Тя пуска мрачните си петна точно тогава, когато мислим, че сме истински щастливи. Със своето хладно присъствие сянката на греха тихичко прошепва ледени слова за старите ни грешки.
Във всеки миг на радост, когато сме решили, че вървим напред към по-добро, тогава онези тежки слова, връхлитащи в ншето съзнание, ни връщат назад. Връщат ни точно в онзи момент, заради който продължаваме да каем и ненавиждаме себе си.
Колкото и да се бори душата ни срещу старите ни грехове, да полага усилия, да остави тъмната им сянка зад себе си, те толкова повече връхлитат върху нас.
Трудно е! Трудно е да се борим със себе си, да правим безуспешни опити да заповеядваме на мислите си, да се обърнат в друга посока; да съумеем да проявим корава воля пред безмилостния и неподкупен съдник – съвестта.
Всяка душа изпитва порив да бъде щастлива, да е изправена пред осеян със светлина път, да усети истинската тръпка на това – надеждата да премине от тлеещ въглен към силния ярък огън на щастието. Но когато сме и на крачка, да възпламеним този огън, те връхлитат върху нас. Старите ни грехове нахално нахлуват в съзнанието ни, разкъсват цялото ни същество на малки парчета – разбутват, объркват, строшават мислите ни и тръгвайки си, остват хиляди мистерии, обвинения, въпроси – защо.
Изтощени от терзания след поредната битка, изморени от обвинения, ние разбираме, че сме непосилни да се борим със сенките на греховете си.
Човешкият живот е игра, в която залагаме, губим, понякога печелим... Рискът дава тръпката и желанието, водещи към действия, някои от тях оставащи в съзнанието ни, действия, понякога хвърлящи дълги сенки...