Страхуваме се, когато щастието се превръща в нещо осъществимо
“Страхуваме се, когато щастието
се превръща в нещо осъществимо.”
Паулу Коелю
Може би защото когато го постигнем, ни става скучно. В преследването на неосъществими неща има една уникална тръпка. Никога не ти минава през ума, че гониш някаква утопия. Докато имаш възможност да вървиш към някаква цел, не те напуска надеждата и вярата, че наистина ще успееш да я постигнеш.
Самият ти се превръщаш в кон с капаци, който не иска да си помисли, че може би няма смисъл да се стреми към дадено желание.
Именно непрекъснатото движение към щастието ни поддържа живи. Какво ще правим, когато всичко ни е наред и го имаме на готово или вече сме постигнали всичко желано? Няма ли да умрем от скука?
Когато вече имаме това, което сме желали, няма нужда да го завоюваме и постепенно губим интерес към него. А когато загубим постигнатото, ние не си спомняме времето, докато сме го притежавали, а само времето, когато сме се стремяли да го достигнем. Ако го оставяме то да ни бяга и да се връща, тръпката от завоюването ще ни пробужда отново и отново.
Ще си мислим за нашите желания. Ще ни връхлитат всякакви чувства. Понякога дори много противоречиви, взаимно изключващи се.
Вървиш. Спъваш се. Падаш. Плачеш. Отказваш се. Връщаш се. Обръщаш се назад. Размисляш. Та нали отдавна го желаеш? Как така лесно ще се откажеш? Тръгваш отново. Докосваш го. Щастието те изпълва изцяло. След което отново изчезва и ти падаш на земята без капчица сила, под планина от отчаяние и се засипваш с въпроси. Отговорът е един: ако наистина го искаш, постигни го пак!
Докога обаче човек може да издържи? Спомнете си безсмисления ентусиазъм на Дон Кихот. Неговите стремежи дори не са били реални. Всичко това можем да го спрем по два начина: или хващаме феникса за опашката, тикаме го в клетка, забравяме за него и той умира, или просто се отказваме от него и тръгваме да гоним някой дракон. Първото не е препоръчително, а второто хич не е лесно. Как да се откажеш от тази красива птица? Винаги ще искаш да летиш с нея. Не я затваряй в клетка. Когато фениксът умре, само смъртта ще може да те заведе при него: ”Ако го беше оставила да отлита и пак да се завръща, щеше още повече да го обичаш и да му се възхищаваш; а сега се нуждаеш от мен, за да го срещнеш отново.”
Така е. Постигнатото щастие умира, когато загубим интерес към него. Тогава и нещо в нас умира. Ето защо “се страхуваме, когато щастието се превръща в нещо осъществимо.”
16.01.2004
© Ева Дочани Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Да добри разсъждения ,но нали знаеш човек е жив докато мечтае спре ли този процес значи и човекът е мъртъв ,защото човек е ненаситен при всяко постигнато нещо той става все по ненаситен и точно затова ,коагто спечелим нещо можем да го оценим не в момента в ,който се радваме ,че го имаме ,а в момента когато го губим или вече сме го загубили .Желая ти успех ......... живей и мечтай....
-
.....и както един приятел беше казал"Това,което не можем да докоснем е най-траино и истински!..."...от мен 6 за добрата работа!
-
Дали умира постигнатото защото това е все едно да кажеш край на Пътя..това просто е само едно кръстовище...И виж Ортега и Гасет за дон Кихот и за есеистиката изобщо...
-
Споко бе. Не обиждам. Майтапя се ама не всеки разбира от майтап явно
Няма лошо, нали всичко е ОК. -
Хайде да не се обиждаме, администрацията дава време и пари за да съществува този сайт, така че смятам, че е неуместно.
-
Да, знам. Когато го пращах на мейла го бях написала, че е ЕСЕ!!! Явно администрацията има домати на очите. Какво да се прави. Дано се усетят и го оправят.
-
Това определено не е стихотворение
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
