Неопровержимо е, че интуитивната (неосъзната) човешка епистемология в същността си е нерационална, и това е именно защото рационализмът, така или иначе, не води до дълготрайна истина. Проблемът на логическите структури, на база които работи разсъдъкът, е че по никакъв начин не носят дори проблясъци за потенциален отговор на вечните въпроси, които поставя онтологията. Доста иронично, но тази тенденция кристално чисто може да бъде наблюдавана в един от най-основните дялове на философията. Метафизиците никога не се се съгласят един с друг. Сред по-известните умове, ал-Газали (11ти век) изказва пръв това наблюдение в един от най-известните си трудове - „Несъстоятелността на философите“. А в модерния, крайно арогантен,  западен свят ни учат, че Кант (18ти век) е иноваторът, пръв развил тази идея. Не е възможно метафизиците да постигнат някакво съгласие, не защото метафизиката е лоша, напротив. Човешката наивност винаги е била движещата сила на разруха, най-вече в средата на разсъдъка. Тя може да бъде оприличена на извънземно, което някак си успешно превзема централната ни нерва система и по този коварно-безболезнен начин ни кара да вярваме в илюзии и измислици без ние сами дори бледо да подозираме, че сме една кукла на конци, контролирана от едни болни убеждения. Наивността и невежеството са едни от най-големите врагове на човешката природа, именно поради това, че един от най-естествени човешки психологично-онтологически процеси е да се стреми към истината. В този смисъл огромна част от представената ни метафизика се превръща в едно невежество, красиво за невежия и изключително жалко за глупаците, които се въртят из безкрайния лабиринт на логиката като мухи без глави. Това, което правят повечето метафизици, е метафорично казано да съставят следния силогизъм:

Всички философи са коне.

Сократ е философ.

Следователно Сократ е кон.

Първото очевидно е, че този силогизъм е валиден, тъй като заключението произлиза логически от твърдения едно и две. Второто очевидно е, че заключението по никакъв начин не съотвества на реалността. Почти всеки метафизик създава логична структура за вече изградена вяра, която не е базирана на рационализъм. В този смисъл е доста интересно наблюдението, че няма позната за мен, известна или не толкова известна, метафизична доктрина, която да не създава дуалистично като постулат метафизичен свят, който е нематериален, по-добър, по-красив, хармоничен, и е над материалния свят, именно защото го контролира чрез своите принципи. Не съм чел текст, не съм слушал реч, не познавам човек, който активно да отделя време, енергия и активно да защитава чрез издържани аргументи един метафизичен свят, контролиращ материалния, но същевременно лош, грозен, неприветлив, хаотичен и несправедлив в есенцията си. Възможно най-рационалният поглед е може би на апофатичната теология, според чиято философия е погрешно да се придават качества на Господ (което същевременно е пак придаване на качеството да нямаш качества и води до парадокс). Тогава, не би ли било разумно да предположим, че градейки структурата на един метафизичен свят, базиран на вярвания които нямат индикация (физична или логична), че съответстват на реалността е едно бягство от тази, същата реалност? Нищо повече от един психологически механизъм, породен от от неизбежния неосъзнат или осъзнат глад на човека за нещо безгранично, което няма как, за щастие или нещастие, да бъде открито в онтологичния смисъл в рамките на материалното. Някак си през вековете сме се опитали да трансформираме простите крайно нелогични и езотерични вярвания, формирайки глобално погледнато една изключително фундаментална теология с множество експресии. Този фундаментално красив метафизичен поглед е бил през годините ментор на човешкото общество (и все още е). В процеса на развитие и предаване на тези вярвания обаче, хората не просто са култивирали, но и същевременно затвърдили дълбокият си страх от неизбежното – това че всичко си има своя край. Успешно човекът е заровил изключително надълбоко този страх, избягвайки го, изпитвайки невъзможност да се изправи срещу него, бавно и постепенно превръщайки това бягство и несправяне в една от най-устойчивите социални норми, които познаваме днес.

            Това е падение. Това е доказателство за жалкото робуване на човешката раса на една крайно необоснована имагинерност, поради невъзможността на човека да погледне себе си и активно да отрича собствения си потенциал. Толкова много хора не са видели или „видели“ този метафизичен свят и вярват в него. В същото време всеки вижда отражението си в прозрачния прозорец сутринта докато небето все още е тъмно, разкривайки, че ние сме светлината в нашето си собствено битие и няма да повярваме в себе си. Иронично е колко малко ни трябва, за да бъдем излъгани, и колко много, за да се убедим в нашите собствени сили и да разчитаме безрезервно на нас самите. Друго иронично е, че метафизиците, проповядвайки съществуването на един добър, хармоничен, справедлив свят, чрез действията си никога няма да покажат превъзходството на този свят. Никога не биха го поставили на първо място пред материалния свят. Никога не са постоянни, и рядко се стремят към постоянство в доброта, хармония и справедливост. Когато думи и мисли не могат да бъдат подкрепени с действия, то е ясно, че тези думи и мисли не съответстват на истината. Трудно е да се повярва, че човек е против кражбата когато краде. Ще бъде глупаво да очакваме от метафизиците да показват постоянство в тези ценности. Няма човек, който дълбоко в себе си да иска да бъде постоянен в рамките на една илюзия. Интуитивно всеки един от нас търси истината. Спекулативно, метафизиците знаят дълбоко в себе си, че се самозалъгват за това което е тя самата. За съжаление само съзнанието може да проповядва.

            Това есе има за цел не само да охулва метафизиката, но също така и да представи алтернативен опростен модел за човешкото битие и да дискутира импликациите на този модел в социално-обществен план. Проповядвам концентрация върху нещата, които са реално неоспорими. Независимо от пол, раса, метафизични убеждения и теологични позиции, неоспорими са две неща: хората са биологични, материални същества и като такива в даден момент си отиваме от този свят (именно защото сме материя). Всяка една материална, биологична форма, като ефект на дадена първопричина, има принципи, на база на които работи и съществува. В частност биологичните форми на съществуване биха били най-лесно определени на база техните поведения и това не е за нещо друго, а именно поради простата причина че външните обвивки са доста често измамни и са крайно недостатъчни за формирането на едно цялостно заключение. Механизмите на съществуване няма как да не се извличат от поведението. Какво значение има цвета на един лъв когато го наблюдаваме, че ловува. С какво цвета на лъва допринася повече за есенцията му отколкото поведението, което има? Тогава е логично да се насочим към единствения фундаментален принцип на човешко поведение. Психологически погледнато, човек бива контролиран от удоволствия, тоест насочвайки действията си към тяхното получаване, и се стреми същевременно да избягва болката. Всяко едно човешко поведение, ако се замислим, се свежда именно до това правило: преследване на удоволствия, избягвайки болката. В този си смисъл удоволствията и болката са по-събирателни понятия (физическа, ментална и емоционална основа). Тоест, фундаменталната човешка подсъзнателна екзистенциална насоченост е към удоволствията. Практически погледнато, неосъзнатата цел на човека е да задоволява своите физически, ментални и емоционални нужди. В този смисъл, кой би бил най-оптималният и рационален начин за достигане на тази цел? Щом човешкото се базира на задоволяване на удоволствията е логично да преведем това удоволствие във всичко, което носи щастие/удовлетворение. Следователно, човек бягайки от болката, бяга от нещастието/неудовлетворението. Тогава човек търси щастието и бяга от нещастието. Възможно най-оптималният начин човек да достигне до това, което му носи щастие, и едновременно с това да избягва нещастието, е да намери източникът на същото това щастие и да посвети живота си на него. Неизбежно изниква въпросът дали съществува едно вечно щастие и отговорът е прост. Тъй като няма как да дадем метафизичен аргумент в пълния смисъл поради очевидната неустойчивост на колективната метафизична идеология, то следи поне да се опитаме да намерим нещо което да е вечно в рамките на материалното съществуване. Това на пръв поглед е очевидно парадоксална идея. Нищо материално не остава вечно в рамките на човешкия живот, тъй като винаги я има възможността за загуба на същото това нещо. Тоест, фокусирането върху материалните блага, макар давайки щастие, не е най-оптималният начин за използване на човешката ни природа в наша полза. По думите на арабския философ ал-Кинди тъгата (в този смисъл и нещастието) бива породена от загубата на нещо което обичаме или невъзможността да се сдобием с нещо, което искаме. Можем ли да се освободим от оковите на това винаги потенциално нещастие? Възможно ли е да намерим нещо вечно, което да съществува в рамките на човешкото битие? Единственото нещо, което остава с човека до самата му смърт, е самият себе си, съзнанието. Тази идея за себе си е това, което сме ние самите, а ние в менталния смисъл сме изградени най-фундаментално от нашите ценности (принципи и стандарти на поведение за това, което възприемаме за важно в живота). Ценностите съграждаме от личния ни опит с материалния свят, затова и няма как да го отхвърлим. Материята трябва да ни е цел дотолкова, доколкото успяваме да извлечем от нея (като източник) достатъчно опит за създаване или подсилване на определена ценност. В същото време материята никога не трябва да бъде самоцел!! В такъв случай се отваряме за този потенциал за нещастие. Тоест в крайна сметка, ценностите са това, в което трябва да се стремим, ако искаме да сме възможно най-оптимално да живеем пълноценен живот базиран на възможно най-много щастие и най-малко болка. В този смисъл ценностите, изграждайки това вечно (в рамките на човешкия живот) чувство за себе си, са нематериални и е невъзможно да бъдат отнети на човека или стремейки се към тях е напълно нелогичен страхът от невъзможност за достигане на определена ценност, тъй като такава невъзможност не съществува. В рамките на личния свят и себеизграждане, ние сме капитанът на кораба, а океанът е по-бурен от всякога, осеян със зверове и опасности, за които и сами не бихме повярвали, че съществуват, ако не бяхме в открито море.

            Макар и доста опростен и все още недоразвит, този философско-онтологичен поглед би имал очевидни импликации за хората. В това модерно общество хората вече нямат търпение за нищо, краткотрайното щастие не само че се предпочита, но и се защитава, защото е социална норма. Странни са тези, които не искат да поставят себе си в устата на звяра. Хората са станали още по-арогантни, несвободомислещи, вярват лицемерно в идеологии, които не могат да подкрепят и отхвърлят идеи без да дадат доводи. За съжаление психозата е масова и е крайно време да се обърне внимание на това защо хората вече не се борят за нещо по-дълготрайно в живота си. Наистина Ницше е прав, че Господ е мъртъв, именно защото хората вече загубиха идеята за безграничното и са крайно лицемерни във вярванията си. Дори не съм сигурен, че има спасение, освен евентуално по някакъв начин вниманието на хората да бъде насочено към изграждането и подсилването на техните ценности. Трябва да се борим за намаляване на фокуса върху материалното и всеки може да допринесе затова като бъде по-добър ментор за приятелите си, децата си, родините си, семейството си. А нашето семейство в крайна сметка е обществото, защото именно то ни култивира най-много с множеството си пипала. Това есе трябва да бъде разбрано като критика върху масовата арогантност и лицемерие на обществото, репрезентирани от метафизиката и брутално убития Господ-Бог. Никой не знае със сигурност какво има зад завесата на сензорните ни възприятия, затова трябва да се фокусираме върху истински неоспоримите концепции, а не да създаваме изкуствени логични структури за опредени вярвания и после най-нагло да обясняваме, че сме над логиката и рационализма, макар използвайки ги като инструменти за постигне на истината. Ако някой метафизик реално говори за истината, то не е защото е успял да достигне до нея чрез методологията си, тъй като тя очевидно е погрешна. Това, че някой теоретично е успял да достигне до правилния отговор на уравнението като замества със случайни числа не го прави умен, и в никакъв случай не го прави валиден проповедник на истината, особено ако същия този „месия“ ни проповядва неговия очевидно погрешен метод за решаване на уравнението. Трябва да спрем да подхранваме механизма за бягство от реалността, в противен случай коренът на тази болна идеология ще вникне още по надълбоко в човешкото битие, правейки изкореняването му все по трудно. Вече сме я докарали дотам, че кръвта става вода и новата общоприета религия е нищо повече от един лукс за канибалите. Драги читателю, погледни навътре в себе си и разбери своята сила и методите на нейната култивация. Не гледай към перфектния метафизичен свят, породен от страха ти. Погледни ценностите си и живей достоен живот според тях, защото всички наши вчера и утре така или иначе ни водят към неизбежната смърт. Животът трябва да се побеждава ден след ден. Това е твоята култивация! Вярвай в собствения си потенциал! Можеш много повече от това, което правиш в момента и не е необходима идеята за Господ, за да го докажеш на самият себе си!