Струва ли си да бъдеш добър човек?

Този въпрос на пръв поглед звучи абсурдно. Що за човек би подложил под съмнение едно правило, една ценностна система, на която се опитват всички да ни научат - родителите, училището, църквата...

На децата им е много по-лесно да приемат факта, че трябва да са добри. Те са твърде малки, за да осъзнават какво става около тях, прекарват повече време в семейството си, където се предполага, че ги учат да водят добър и честен живот. С възрастта аз все повече си задавах въпроса „Защо има лоши хора?". Звучеше ми нелепо това, че някой може да навреди на друг човек без да го интересува вредата, която причинява. Да, аз бях едно добро момиче, деликатно и внимателно, прекарващо нощите плачейки и измъчвайки се от въпроса „Как може хората да постъпват така? С какво съм го заслужила?". Не осъзнавах какъв е смисъла от това да си лош. Бях научена, че ако постъпиш лошо с някого, то на теб ще ти се върне двойно, но не това ме спираше да правя каквото си искам - просто бях възпитана и ми доставяше удоволствие да помагам на другите. Затова и животът ме мачкаше с пълна сила...

Не виждах смисъл в това да си лош човек и да вредиш на другите, не осъзнавах как може някой да се чувства добре причинявайки болката на друг човек, който не го е заслужил с нищо... Така постъпваха с мен, а аз им се оставях, защото не исках да наранявам никого... казвах си „Те ще разберат грешката си, ще проумеят какво правят, не бива да ставам като тях, ще оставя „Бог" да ги накаже..." Да, тогава вярвах в „Бог", така ме бяха учили... така ме бяха възпитали... грешка ли беше?... започвам наистина да се съмнявам...

Сега все повече раста... имам собствен живот, далеч от родителите и семейството, които винаги ме обграждаха с любов... те създадоха в мен усещането, че животът е пълен с добри хора, пълен с щастие и любов... сблъсъкът с реалността беше наистина болезнен... Сега съм по-голяма и сякаш всичко, в което някога вярвах, вече се е изпарило... Вече виждам на какво са способни хората, виждам колко е трудно да устоиш на това, в което вярваш... вече нищо не може да ме учуди или възмути, нагледала съм се на всякакви ужаси... опознах хората и света около себе си... щастлива съм за това, че успях да „пресея" от всички своите приятели и хората, които избрах за мое обкръжение... Но човек не може да контактува само с тези, които иска, налага се да търпи какво ли не...

Главното нещо, за което съжалявам е, че не се научих по-рано, че е невъзможно всички хора да ме харесват... Невъзможно, въпреки всичките ми усилия да не се карам, да не влизам в конфликти, да продължавам да премълчавам какво ли не само и само да има мир и разбирателство... Но нещата се промениха, вече разбрах, че в този живот понякога трябва да си гадна к**ка, за да „оцелееш" и да съхраниш поне част от себе си...

Една случка ме потресе, никога няма да забравя как преди няколко години братовчедка ми, която беше пети клас, ме попита нещо със сълзи на очи... въпросът й ме шокира, но още повече ме шокира това, че нямах какво да й отговоря, нямах отговор на този въпрос, отговорът се беше загубил през годините на ядове и страдание по това пропаднало общество... Въпросът й беше различен от този, който си бях задавала аз, но бе причинен от едно и също нещо... Нейният въпрос беше „Как успяват да живеят добрите хора на тоя свят?". Аз не й отговорих нищо... какво можех да й кажа? Чувствах, че щях да защитя една загубена кауза. Не исках и с нея да стане същото, което стана с мен. Исках да я направя по-силна и уверена в това какво може, какво иска и как да го постигне, исках да я направя егоистка. Критикувайте ме колкото си искате, но никога не бих позволила тя да прекара детството си, както направих аз - никога няма да позволя другите да тровят живота й, за това сега тя живее милиони пъти по-щастливо от мен - живее истински.

Въпросът ми е „струва ли си да бъдеш добър човек?"... съмнявам се, че някога ще намеря отговор, че ще намеря смисъла във всичко това... То е като да попиташ „Съществува ли Бог?" или „Има ли Ад и Рай?"... въпроси, чиито отговори разбираш едва когато умреш... но преди това ти живееш, лутайки се между двете предположения, търсейки истината, търсейки „златната среда", която обаче никога не успяваш да достигнеш, или ако успееш, то не се задържаш там дълго... Това ли е смисълът на живота? Да го прекараш в опити да бъдеш такъв, какъвто смяташ че трябва, но никога НЯМА да бъдеш...

Струва ли си усилието?