Вървиш и все вървиш, докато усещаш как слабостта напира във вените ти, карайки те да изнемогваш и падаш...потъваш и се стопяваш...Пропадаш, съмняваш се, не приемаш, осъждаш, бориш се...Кървиш! Кървиш и искаш да изкрещиш на целия тоя безумен свят "Освободи ме от огнените си окови!". Какво искаш? Кажи ми? Аз искам да полетя, свободна от този затвор, разбунила вековните ветрове, подмазващи се на мрака. Необуздани коне на неприсъщ присмехулник, наречен човек. Искам да извадя жилото от сърцето си, да усетя смеха по кожата си и да осъзная съществуването на кристалния свят. Остави ми момент, в който да поема въздух, поне секунда, или може би две...Дай ми онази, великата, неосъзнатата сила, която да ме прегърне, стопли и да ми даде надеждата, за която бленува душата ми. Изцери ме от болката, като ми помогнеш да изплувам над черните облаци, обградили така жестоко и безмилостно гърчещото ми в конвулсии на отчаяние съзнание. Дай ми лек за раните, които болят, измъчват и не спират да трепнат дори ...