- Суетен си, драги, кой те тъй страшно зарази?
- Ти, Господи, стори ми това.
- Аз? Нима? Способен ли е Господ на това?
- И още как! Точно ти направи ме такъв, Господи на Суетата… …аз друг си нямам.   Предметът на суетата е от такова естество, че може да бъде проследен в пълнота и докрай единствено в собствената личност. Да се провиди суетността у друг човек е възможно, но твърде несигурно; да, признаци има, те личат и по време на здрач, дори преди всичко по време на здрач, но суетата е оная гнилост на “аза”, която го сключва в собствената му прегръдка и затова суетата е най-зрима не другаде, а най-вече вътре в нас, иззад клепките ни, в усоята на нашия ум и насред завета на сърцата ни. И точно тук изниква парадоксът на суетата, оная нейната способност най-добре да се крие, когато е пред очите ни, в шепите на белия ден. Да си суетен, или както по-вярно е да го речем, да съм суетен, е да съм разсеян. Но това не е оная разсеяност, поради която, наместо пирон, с чук нанасям удар на собствения си пръст, о, не. Не е и разсеяността, която ме отпраща в мечти, вместо да ме държи в ръбливата кутия на делника. Тази разсеяност е дребна работа, да се занимавам с нея не струва, дори ще значи, правейки това, да проявя разсеяност за другата, истинската, ужасната Разсеяност. Суетникът – този, който винаги заплашва да стане мен – е разсеян не за друго, а щото към тялото си има не две ръце, сила, която значи проводник на Духа, отдето тече крепка мощ и любов към света, а кокали, които все гледат някак да се откачат, да изпаднат, че да спре теглото, оная непоносимост, страшната, зловредната, по-мъчната и от представата за смъртта, непоносимостта на Избора. Да избираш значи да избираш постоянно; и никога да не избереш веднъж за винаги. Суетата е умората да избирам пак. Затова суетата е намерила свой изход и той е да се разсейва от избора. Суетата е една ръка, която вече не е ръка, щото от нея семе вече не се посява, а само изпада. Разсеяният сее с трепереща ръка, така той пилее семето на Духа, уморен, суетникът вече не избира. Шопенхауер го казва така: “Те не желаят да бъдат, те искат да изглеждат”. Да бъда значи да се будя, да се будя е да избирам, пак и пак, и винаги сега. Ръката, ако не сее, тя вече не е ръка, сухата ръка е отдавна изпаднала ръка. Суетникът изглежда, той прави всичко възможно да изглежда така, че някога е избрал. Суетникът се е отрекъл от сеещата си сила, пожелал е сам да се превърне в посев. В Посевът! Аз съм реколтата, вижте ме, бъдете радост от мен! Суета значи немощ. Немощ в сеенето. Затуй суетникът никога не сее. Той е сял! Неживата ръка вече не е извърната навън, а гледа себе си, пипа се сама. Немощният човек е горд човек. Когато нямам сееща ръка, имам изпъчена гръд.
 Иде ден, Денят на Суетата! Аз познавам тоя ден, той не заобикаля никого, в тоя ден умора ще ме споходи, а ръката ще се отпусне досами тялото. Там, тя ще сипе грим, ще ръси помади, сам себе си ще обличам в балсам. Суетен, аз ще сънувам своя блажен сън-кошмар, че “сея” най-добре. Немощен, аз ще възвестявам своята нова “сила”. Вижте ме! Който не ме види, невиждащ е, щото бляскавото се първо вижда, лъщящото най-личи! Суетни сте всички вие, които слепеете за мен, о, да, суетни! И понеже тогава думи за молитва няма да имам, сега ги изричам – нека дочакам вечерта насред Деня на Суетата, когато слънцето ще низходи зад хоризонта, онуй слънце-което-ще-съм, за да стана мъртъв, затуй и прероден. 
  Изпод ръката, която е моя, протича Дух един, там, накрая, в чувствената длан, и чак от върха на пръстите, се сее семе, ето в тоя сън искам пробуден да бъда. Ако ли пък това не стане, ако ли пък само по себе си това е суета, ако ли пък аз съм вече в Съня на Суетата и пътят ми все около тук кръжи, моля теб, Господи на Суетата, едничък мой, остави ми още малко тоя миг, в който макар грешно и суетно, суетата си изпод вежди да погледам…