Подреденият му свят сякаш падаше изпод краката. Пепел летеше около него, а по скулите полепваха горящи парчета хартия. Рухваха и последните построени с мъка и пот кули, където някой ден може би щеше да изгради нови…
„Рухна и последната… в очите ти!” – рече си той и обърна гръб. Светът отново бе потънал в мрак и тишина, чакащ Зазоряване, нова надежда и очаквания. Но времето бавно минаваше и все още имаше тъга...
Тъгата беше проникнала през очите му, имаше толкова много неизказани неща… и думи…
Тя просто дойде и преобърна целия подреден под конец свят. Мислеше, че има всичко, от което някога се е нуждаел… преди тази фатална среща… Защо му трябваше да отваря магическата книга и защо не спираше да чете едно и също заклинание… заклинание за любов… четеше с цялата мъка на света, тъжната история за себе си, която сам бе написал, сам бе продуцирал и сам бе сбъднал в реалност на една рухваща действителност.
Приказка за крадената любов, краденото време и крадените мечти… сам беше създал всичко, ...