Ден. Един до болка сив ден. Получих поредното домашно - есе. Прибрах се и нещо в мен извика, време е да излея воята душа на карирания лист. Свободата и робството в света ми... О, толкова ми е трудно, но все пак ще го направя, не искам да бъда роб на страха от несполука.
Не разбирам защо вървя винаги по отъпкани пътеки, защо не мога да бъда свободна да отъпкам сама свой път, малка пътечка, но моя. Уж свободна, но в окови. Уж обградена от хора, а сама. Вдишвам глътка въздух, но не усещам удоволствие от това. Вървя по улицата и усещам полъха на есен, въждам как един лист се отронва от дървото и пада свободно... По дяволите, дори и есенният лист е вече свободен. Всичко изглежда наред, падането на листа не е природно бедствие... Не разбирам обаче, защо всички минувачи са вперили гадните си, изпиващи ме, погледи. Защо ме гледате? Ехо, какво ми има? Прокарвам пръсти през косата си, но май проблемът не е в нея, изваждам противното ми огледало, поглеждам лицето си, но и на него всичко си му е н ...