СЪБУЖДАНЕ

И когато римите ми свършиха, реших да заменя думите с мъниста, а сякаш започнах да    нижа гердан от отровни мъниста…  и когато мънистата ми свършиха, а герданът се превърна в стоманен синджир, с който бе вързано сърцето ми и с който съдбата ме теглеше към нищото, реших да заменя мънистата с пороен дъжд. Но не бе обикновен дъжд от капки, а дъжд от игли. Хиляди мънички игли се забиваха в изтръпналото ми тяло непрекъснато…  когато и иглите ми свършиха и облакът изля целия си дъжд върху мен, замених го с градушка от несбъднати мечти. Всяка мечта се отронваше бяла и чиста с люляково ухание, а по пътя се срещаше с реалността, пропиваше се с болката и падаше на замята като горчива сълза. И днес от очите ми капят сълзи… по една за всяка несбъдната, съсипана моя мечта! Когато мечтите ми свършиха и вече не намирах смисъл в това да мечтая… реших да запаля черната си болка в море от кървав пожар. Но тя не изгоря! Остана си там дълбоко в дупката, където преди се ширеше сърцето ми.

Когато ми остана само болката, реших да изрисувам на лицето си усмивка, за да не виждат другите горчивината, обвила душата ми… Но насила не стана… и до днес още в усмивката ми се чета черната болка. Когато усмивките свършиха и нямаше вече с какво да ги заменя, разбрах, че човешкото безразличие и егоизмът са стихиите, владеещи душите на повечето от нас… Усетих как разочарованието и самотата нахално са се настанили в леглата на щастието и вярата ми. Когато се отърсих, видях, че бях на дъното на бездната. Отворих широко залепналите си от солените сълзи очи и осъзнах, че единственото ми спасение е да се изкача обратно на повърхността. Изправих се, заших раните си с последната ми връв от сребърна вяра. Изплетох си стълба от надежди и реших САМА да поема по пътя към върха… пренаранена, самотна, сива сянка, останала без нищо, а всъщност със всичко, което имах –

мъничко Надежда и Любовта…