Съдба, шанс или избор?
Какво ни очаква в бъдеще и дали избора е наш? Каква е съдбата ни, ние ли си я избираме или пък не? Правилен избор ли правим или грешим? Какво ще ни се случи в бъдеще и дали ще съжаляваме за взетите решения?
Искам да знам, искам всичко да знам, но кой ще ми каже? Никой нищо не казва! Всеки мълчи и си живее живота, и никой не ми обръща внимание.
А аз стоя гледам през прозореца и се чудя какъв е смисъла от всичко? Накъде се движа и какво ще се случи с мен. Всеки се забавлява, излиза с приятели и си прави купона. А аз стоя и гледам блока отсреща. Имам чувството, че прецаквам всичко, че един ден ще се обърна и няма да има за какво да се усмихна. Да, вярно, че повечето хора, които са ме опознали, са ме обикнали, не са много, но са достатъчно, както се пееше в една песен – „не ми трябват много приятели, стигат ми двама, трима”. И все пак приятелите не са достатъчни, те не ти дават онова чувство на значимост, на топлота, по онзи начин... който може да ти го осигури само един човек на света. И когато този човек го няма, няма какво да запълни празнината от неговата липса.
И въпреки това аз смятам, че знам точно кой е този човек, което все пак е някакъв напредък, защото има много хора, които и това не знаят (лирично отклонение – това ми прозвуча, като „Аз знам, че нищо не знам, ама другите и това не знаят”). Обаче точно тук идва кофти ситуацията – делят ни време и разстояние. И въпросът, който си задавам, е дали е моя вината за това или съдбата е решила, че така трябва да бъде. Ако е моя грешката, то се питам дали е поправима, а ако е решено от съдбата ни – дали някой ден ще ни събере пак, на едно място и дали ще бъдем заедно? Вие всъщност не знаете за какво говоря и защо обвинявам себе си, затова ще внеса малко разяснения, но не много, защото все пак искам да запазя незначителната си анонимност. Ние с него не сме били заедно, но определено имаше тръпка между нас. Всичко се случваше в доста повратен момент в живота ни, когато всеки от нас трябваше да реши как и къде да открие своя път в живота. Поради тези обстоятелства той реши, че не е подходящия момент да се развива нещо толкова неясно. И сега може би си мислите, защо тогава смятам, че е моя вината? Еми защото той остана близо до Дома, а аз заминах на доста голямо разстояние. Е, да, за любовта граници няма, но не е точно така. Не могат да се градят отношения, когато очите не се виждат, когато ръцете не се докосват...
Та, хмм... наивна история. Какво тогава искам и очаквам – нищо не се е случило, нищо няма и в момента, защо тогава ви занимавам със себе си и с тази толкова безинтересна „драма”? Еми защото имам нужда да излея душата си пред някого, да ми стане по-леко (надявам се) и може би да забравя и преглътна близкото, но подминало ме щастие. И може би, за да си простя и да убедя сама себе си, че съм направила правилния избор.
Вярвам в съдбата, вярвам, че ако ти е писано нещо, то ще се случи и ми се иска да вярвам, че един ден животът ще ни събере.
П.П. Това щеше да бъде едно добро заключение, но имам още нещо да кажа: в момента с него сме приятели. Така че, ако по случайност това попадне в неговите ръце, трябва да поясня, че аз не искам по никакъв начин да провалям това и докато той не покаже нещо повече от приятелство, то ще ми е напълно достатъчно.
© Снежана Todos los derechos reservados