На спирката постояхме 10-15 минути, когато автобусите дойдоха, всеки се качи в своя.
  Усещаше се, че времето ще се развали и още на следващата спирка ситните капчици дъжд върху стъклото сякаш го напукаха. В небето облаците бяха сиви, като пушекът на комин през зимата, беше студено и подтискащо. След третата спирка дъждът се засили, пукнатините по стъклото се превърнаха в стотици сълзи, сякаш изплакани от ранено сърце. Дърветата сякаш плачеха, а клоните им от време на време докосваха стъклата, за да изтрият сълзите на сърцето. А вътре хората дори не забелязваха, всеки беше погълнат от своите проблеми и мисли. Беше тихо. Само прокашлянето или подсмърчането на двамата възрастни мъже пред мен нарушаваше гробната тишина.
  Мислех за него... за всичко случващо се, но не можех да го проумея. Сякаш беше илюзия или просто сън, от който щях да се събудя при следващото подскачане на автобуса в някоя дупка. Сън, който не заслужавах или просто не беше възможно да притежавам.
  От всички потискащи мисли бях задрямала, разбуди ме шумното ставане на момчето от отсрещната седалка. Почти бях пристигнала, така че нямаше време за нова доза размисли...