Преброй хулителите ми
и тежестта на моята сила ще познаеш.
Безчет ли са моите хвалители,
туй значи, че що съм дал,
веч го няма, че само пръст съм.
Така ще бъде!

От първа ръка трябва да се отреже главицата на онова сантиментално разбиране, което гласи: “докато чета, аз напускам тривиалността на своя свят и се озовавам сред приказността на един друг свят”.
Нека добре се знае, четенето не е “обогатяване”, то не е простор и широта, напротив, за да е истинско едно четене, то преди всичко трябва да е – гилотина.
Да четеш е не да губиш скучния си свят; да четеш е да губиш най-свидното от своя свят. Да четеш не е да отиваш в благодатното другаде; да четеш е едно запращане в ад – там, където бива отречено сърцето ти.
Който не е съгласен и не приема това разбиране за четенето, той смята, че да четеш е като да се наслаждаваш на пастичка с дебел слой сметана. Такъв човек не е чел никога.
---------------

Погледът се плъзга по реда, спуска низ далнината на всяка страница, отмята всеки идещ лист; и въпросът тук е – не докъде си стигнал, а колко надълбоко си влязъл; не как изцяло си прочувствал написаното, а в каква степен си му позволил да те скърши. Да четеш се изисква смелост.
Какво значи да бъдеш счупен, докато четеш?
Човек е същество с нагласи. Той е предразположен да върши едни неща и да избягва други, той желае това, но отхвърля онова, дарява съгласия и прокламира несъгласие; въобще човек моделира свят. Човешкият свят е едно обитание, сторено по собствен вкус; светът е утвърждение на мен-самия.
Човек бива изправен срещу трудности, човек бива възпиран, дори човек бива сломяван. Силата на човека често се оказва недостатъчна да се пребори със силата на противостоящото, било то пречка, стихия или друг човек. Човешкият свят е сблъсък между нагласи и тенденции; светът е заплахите спрямо мен-самия.
Аз, като мен-самия, който се утвърждавам, налагам се над околното – и аз, като възпрепятстваният, онзи, който отстъпва от своето утвърждение по принуда и без желание – са едно аз, което напада и едно аз, което се отбранява.
Да бъда счупен значи не само да не нападам, но и да не се отбранявам. Това съществуване – като счупен – е особено трудно занимание. Препятствията насред живота, стихиите или другите хора, поради своята активност, или нагласите, които напират в тях, може и да ме накарат да се примиря с това да не нападам, (защото вече не ми е оставена такава възможност), и дори могат да ме отчаят дотам, че да не се отбранявам, (защото вече няма как), но що се отнася до четенето – способно ли е то, да ме накара да не нападам и да не се отбранявам? Та това, което чета е толкова пасивно, тъй подвластно ми!
Смелостта в това да четеш се изразява не само в отказа да нападаш и да се отбраняваш, а в силата ти да пренесеш цялата мощ, която притежаваш и с която моделираш свят, в написаното пред теб.
---------------

Защо за да четеш истински е нужно да се счупваш?
За да се отговори на този въпрос първо трябва да се проясни онова неосъзнато и докрай варварско поведение на така наречения “читател” – съществото, което със садистична наслада мачка написаното пред очите си.
Колко са ония, които, докато четат, четат всичко?
Колко са ония, които, докато четат всичко, отдават еднакво значение на всичко прочетено?
Колко са ония, които, докато четат с пълно внимание всеки ред, са готови да се откажат от своето си, за да го заменят с прочетеното?
Сега ще дам два примера как всичко това не се случва –
В така известното “образование” в ученика бива вбиван “образ”, за да бъде превърнат ученикът в образец. Целта на това воднисто занимание е бъдещият гражданин да знае, как да си служи с нещата от света. Един велик философ нарича тази дейност – опитомяване. В нея на ученика бива дадено да чете написаното, което вече е нападнато и скършено, та дори строшено във всички негови части. Всяко образование си служи с четенето като средство. Ученикът е най-яркият пример за човек, който прави-четене, тъй както боравещият с чук, прави-чукане.
Има едни същества, дето им викат ерудити. Те не само знаят – което се разбира, като чели-са-много, енциклопедисти са, – но въпросните същества, освен да знаят, също разбират прочетеното. Ерудитът е човек, който е скършил не едно написано нещо, той е дъвкател и гълтач на всичко-умно. Ерудитът е представител на едно заболяване: той е колекционер на онова написано, което е смогнал да счупи, докато се е правил, че го чете; той е събирач на трофеи, чиято стойност е в степента на преиначения им вид и същност. И докато ученикът правеше-четене като средство към някаква “жизнеутвърждаваща цел”, то ерудитът чете, поради перверзия.
Четящият човек се познава, когато е изправен пред оня миг на своето четене, когато написаното с цялата си привидна пасивност, с беззащитността на тънките си листи, се надигне и забие юмрук в лицето на света, такъв, какъвто го люби самия четящ. Не една книга се затваря в тоя момент, не един автор е измъкван от небитието, за да дава обяснения, какво е писал, не една мисъл е подлагана на мъчения, за да признае, че е погрешна в самата си глъб.
Има книги, които не се помнят. Те при всички случаи не струват. Това са книги, които не заплашили нито една душица и не станали жертва на беса на тази душица.
Има книги, които се помнят. И се възхваляват. Тези книги обикновено нищо не струват. Те наместо да чупят, потупват рамене, ласкаят мижавости.
Има книги, които се помнят и възхваляват, а цената им, ех, цената им… Ала прекомерната възхвала винаги е признак, че ерудитите са минали и са счупили всичко, наместо това книгата да счупи тях. “Илиада”, “Диалози”… и най-вече Евангелието.
Има книги, които се помнят, но се низвергват. Това са книги, които са счупили и макар самите те да са счупени, някак са се възродили и… счупват отново. Евангелието има място и сред тоя вид писани слова.
И тук е добре да се помисли, има ли книга, която не се помни, но изведнъж се възражда и всяка забрава за нея се стопява изпод надигналата й се жар? И колко смелост се иска, за да се чете тази книга?
---------------

Не едно нещо пречупва човек в неговия живот; сам животът обича да го прави. Счупеното променя, а да се променяш значи да живееш. Но само едно нещо на тоя свят, докато те счупва, ти говори. И то не опосредено, посредством само-болките-ти, или само-грешките-ти. Също – а това е много важно – дори когато човек те счупва, и дори когато го прави с думи, той някак не ти говори; може би защото твърде стриктно следва осъществяването на интересите си.
Писаното слово е единственият счупващ, който чупи с език; само писаното слово говори отвън, а се чува отвътре. Когато човек започне да чете така, че да е докрай предразположен към счупване, той най-сетне разбира какво значи низпослание.
Първите две тайни на четенето взети в едно гласят ето тази истина:
- не търси автора, не убивай прочетеното, счупи се, освободи гласа на написаното и чуй logos-ът – божественият говор.