Мама ме научи да чета,

тати ме учи –

да преглътна прочетеното!

Четенето е опасно занимание! Никъде другаде не личи така добре, че човеците са безусловно разделени на два вида – малцината и мнозината, идиосинкретичните и щампите, неподвластните и съдбовниците, вдарените и ваденките. Ала независимо какъв е човек, ако той не познава същинската характеристика на четенето – това, че четенето е опасно занимание, – ще бъде погубен от четенето. Вдареният ще понесе цялата му страхотия, като приеме непосилната реалност на четенето, а ваденката ще пропусне божествения му характер, като превърне четенето в празното низане на поглед по реда.

----

Първата тайна на четенето учи, че ако искаме да четем истински, то е добре да пазим текста от мисълта за автора му. Защото ако четеш и в същото време виждаш ръката, която пише, ти спираш да четеш и започваш да пишеш наедно с автора. И няма разлика между това дали си възхитен, или отричащ читател, и в двата случая си празнота, зинала да глътне автора. Започваш да си въобразяваш, че си автора или допускаш, че си повече от автора; решаваш, че авторът мисли като теб или превръщаш четенето в съревнование с автора; и всичко това, разбира се, е винаги смърт за текста. Ваденките никак не схващат тая първа тайна на четенето, тя им отнема единственото удоволствие от четенето.

Втората тайна на четенето разкрива, че за да има четене, е нужно прочетеното да ни счупи. Ако след текста ти си същият, какъвто си бил преди текста, ако името ти наместо да се промени, се е запазило и вкостенило, ти си чел, ама никак. Счупването е болката от това, че досега не си знаел, счупването е съзнанието, че само миг по-рано си бил несведущ, счупването е усетът за новото. Счупването показва, че си срещнал чудовището, а да живееше не е нищо друго, освен да срещаш чудовища. Ваденките никак не схващат тая втора тайна на четенето, тя им отнема животът такъв, какъвто го познават.

----

Третата тайна на четенето иска да каже, че ако животът и смъртта са непосредственост, която безапелационно ни пресреща, то самото четене е тая непосредственост, ала в невероятно концентриран вид. Ваденката профанизира четенето. Тя чете, тъй както ходи по улицата, тъй както сяда на стола, както се обляга на стената или както въздиша по социалните блянове, които са пръснати навред по света. Ваденката свежда четенето до своята двуизмерност и ползва четенето с единствената цел да остане добре залепена върху нея. Това не е четене, това винаги е неудачен опит за себеексхумация.

Вдареният е оня, който чете. Няма лов, който да е така рискован, както четенето на вдареният, няма гора, която да е така опасна, както прочетеното от вдарения. А двата най-изразителни примера за вдарени, които не осъзнават опасността на своите занимания, които не са подготвени за чудовищната концентрираност на самото четене, са дон Кихот и доктор Франкенщайн. Вдареният е толкова способен човек, че успява да пренесе цялата свръхсетивност на прочетения свят в сетивната делничност на обикновения ден. И тогава от деня не остава нищо. Онзи вдарен, който не разбира, че четенето е опасно занимание, предизвиква несравнимите му апокалиптични последици.

Третата тайна на четенето въвежда вдарения в знанието за единствената защита срещу опасността от четенето. Това е глътката.

Преди да стане ясно какво е глътката, ще посоча къде се намира глътката. Глътката е в пунктуацията. Истинското четене може да бъде понесено, само ако човек се отнесе вярно към трезвостта, която бива вдъхната от пунктуацията. Всеки пунктуационен знак е спирка, един животворен оазис сред ветровете на пустинните бури на четенето. Само четящият, който се спира, щом бъде пресрещнат от пунктуацията, смогва да чете дълго и истински. Защото пунктуацията е мигът, в който се поема глътката на смислите.

Докато вдареният чете, той бива огъван до счупване, а щом бъде счупен, той трябва да понесе счупването. Значенията на думите зачеват значението на изречението, но само пунктуацията завършва това значение. Не можеш да четеш, без да си почиваш на всеки пунктуационен знак. Тогава умът се плъзва обратно и чете втори път, но вече не чете думи, а смисли. Ако глътката, заложена в пунктуационния знак не бъде поета, отрезвяващата почивка от четенето се пропуска, така осмислянето се измества от точката-запетаята-удивителния-и-всеки-друг-пунктуационен-оазис и се прехвърля върху следващото изречение. А няма такова следващо изречение, което да осмисли предходното изречение, няма такава горна греда, която да поддържа стената. Натрупаната неосмисленост на един текст разпилява съзнанието на ваденката и натрупва експлозивна мощ в съзнанието на вдарения.

Третата тайна на четенето е умението да преглъщаш прочетеното. Това е знанието как да не изплюваш приетото и как да не се изпълваш като мех с него. Ако човек се научи да приема най-смъртоносната отрова – тая на смислите – със съвършената мяра на глътката, той ще се е научил на двете най-непознати за човека умения, да живее и да умира. Първото е присъщо на детето, второто – на философа, а това са двете единствени божества, които стъпват в сивия ден на тая бледа земя. 

С времето вдареният четящ, който знае, че четенето е опасно занимание, но и се е научил да преглъща смислите на прочетеното, успява да намери пунктуационна опора вече не само в текста, а и из от себе си. Да се спреш в самата бърлога на пробуждащите се змейове, да ги погледнеш в очите, да ги накараш да се сместят, за да се настаниш между тях, и то само защото си решил да отделиш време, за да ги изучаваш, е умението да стоиш на краката си. А който не може да стои на краката си, не може и да върви.

Глътката е чистата трезвост на четящия. Глътката е голямата душа на силния ум. Да спре по време на полет е по силите само на най-небесната птица.

----

Третата тайна на четенето разкрива:

- Истинското четене започва в момента, когато спреш да четеш; истинското четене продължава, само ако си спрял в подходящия момент. Дарът на смислите се крие в тоя промеждутък, защото единствено спирането прави изминатия път извървян.