А оттук? От... тук. Оттук. Оттук натам отива нещо. Оттук ми се струва, че всичко е наред. Оттук ми се вижда далеч. А ми се искаше толкова много да съм добра. Сега ще съм ничия. Бидейки нечия, вече лишавам някого от себе си. Значи и своя не мога да съм. Ще бъда чужда. Чужда и на чуждото. Така се живее. Оттук, от тук, стъпка-две, не боли вече толкова. Само повече. Осъзнах, че на никого не му пука за мен. Дори и на мен. Не и в смисъла, в който си мислех, че ми пука. Успях да се оставя заради човек, когото обичам. Но мога ли да обичам изобщо тогава? Аз се изоставих. И се забих в някакви речници да търся какво означава „оттук“.

          Заглавието сложих в кавички, защото срещнах изречението някъде из интернет, а не съм съвсем сигурна кое засягат и кое - не, авторските права, все още. Заглавието на живота си сложих в кавички. „Човешки“. И хубаво, като съм човек трябва да имам „човешки“ неща. Непременно жилище и удобства. Така си мисли момичето в мен. Забавления и спокоен живот - казва душата. Любов, любов, любов, писка сърцето, препускайки по вените, преследвано от времето. Но какво да правя, аз вече съм тук. В нищото. Всички хора биват запратени в нищото след като „пораснат“. Но и децата си казват „там е много по-хубаво от тук“. Най-страшни са етикетите, които обхващат всички и всичко.

          Замисляли ли сте се, че няма човек, който да не се е оплаквал никога? Дори и само наум, всеки човек на земята някога се е оплаквал, а това е ужасяващо! Дали сами не унищожаваме света си със енергията, която пращаме на Вселената? Ами да. Това е отговорът на всичко. Оплаквачите ще унищожат света. Днес съм изтощена и си мисля колко съм изтощена и така ставам все по-изтощена, не усещам как времето минава и се отчайвам, и се отчайвам после повече, защото усещам как губя времето, а и то ме губи, защото не успявам да го задържа, и се чувствам виновна, а споделянето на тази моя мисъл в такъв вариант я прави съвсем нещастна и така се реализирам като стандартен оплаквач. Хубаво е да се замислим за тази роля на човека. Споделянето на нещастието прави ли ни по-нещастни? По-щастливи? Променя ли ни изобщо? Какво означава промяна? Разсъжденията са първата стъпка към стандартното оплакване. „Боли ме, него не“. Това е типичен пример за грешна мисъл. Свързана само с нашата жажда за единственост, не и с хората. „Всички ги боли“. Друга грешна мисъл. Стереотип, така да се каже. Има и много щастливи хора по света. „Боли ме“. Отново грешна мисъл. Също така и не ме боли. Напълно възможно е нещо да те боли и нещо да не те боли същевременно. Изборът на това кое да си мислим ни прави по-щастливи. Не се ли чувствате някак могъщи, когато сте господари на настроението си? Но естествено разсъдителността води до извода, че не заслужаваме щастие и спокойствие просто защото светът е ужасен и пълен с ужасни хора и нещастни, и... Бип! Вече светва сигнал в мозъка, че това е грешна мисъл.

          От много време насам тренирам съзнанието си по този начин. Тичай тук. Там спри - ще те блъсне влак. Ходи сега. По-бавно. По-бързо. Смело напред, ако има любов. Избираемо се градих на основата на стереотипи от ранна възраст. Това само по себе си ме прави щастливка. Наблюдавах живота, вместо да го живея много-много и се обичах и прегръщах всеки ден с мислите си. Може ли съзнанието ни да е любов? Аз знам, че може. Знам и, че там е много по-хубаво оттук. Какво да правим, когато човекът просто е склонен да мисли? Правилно е да променяме хода на мислите си, за да не бъдем просто животни. Ако поглъщаме наготово всяка мисъл наоколо, ще станем идиоти. Обичаме да се чувстваме нещо повече. Може би това е инстинкт за самосъхранение. Но как може животинското да пази не-животинското? И животинско ли е изобщо желанието да живееш? Хората някак пропускат край главата си информацията, че и цветята, например, са живи. Знаем я, но някак си не мислим за нея. Знаем и, че отсрещният съсед го боли за нещо, но някак си не мислим и за това. Мислим само за себе си, защото ходът на връзките ни в мозъка е свързан неминуемо с нас. Каквото и да правим, все ще сме „оплетени в кълчищата си“. Изходът: констатирането на болката не ни прави оплаквачи, натякването ѝ на света - да. Натякването ѝ на самите нас си също ни прави оплаквачи. Златната среда е да разберем болката и да я излекуваме. Тя иска да е хубава болка, не лоша болка - знаем го. Иска да се гизди и да е по-хубава от всички, да ни прави специални и да ни гледат с полуразширени очи - „ти си човек“. Всички искаме да сме хора.

          Та... Защо някои не успяваме? По-точно, защо всички успяваме? Ето и типичен пример за положителна мисъл, която всъщност дава лоша енергия. Не може да наричаш хубавото лошо. Не мога да наричам убиецът неубиец, хищникът - нехищник, болката - неболка. Та тя си е болка. Не мога да казвам, че всички сме хора, когато не всички сме хора. Не мога да казвам оттук, че там е по-хубаво от тук, защото за да знам какво е там и изобщо, за да мога да стигна там, трябва да съм била тук. Трябва да съм била и там. Виждането на болката ни прави по-слепи, но и по-умни. На инстинктивно ниво вече се затваряме повече и се пазим. Охлювчето си крие очичките, ако ги докоснеш. Скромната жена свежда поглед, взреш ли се в нея. Аз видях смисъл в някакво въртене на думи. Варианти. В четене на книги. Усамотяване. Потърсих думичката тук. Наистина. Със сърцето си. Тук при мен ли е или при другите? Аз съм тук, но тук в действителност околността ли е или просто вътрешното ми аз? Навярно никога няма да си отговоря на този въпрос - илюзия ли е всичко или цветна и наложена действителност, от мен ли се променя повече или от самата себе си, цвете ли е или пък е нещо повече...

          „Там е много по-хубаво от тук“, казал един космонавт и полетял в Космоса. Но все пак трябва да помним, че това „тук“ го усещаме само и единствено оттук. Било егоисти или малки слънчица, всички сме вселени и е време да се приемем и изградим. А изграждането е постепенно. Както „безкрайното“ въртене на планетите. Както ходенето на слънцето из вените. Отдалеч.