„Тази земя не е моя земя

Тази земя, простете е чужда."

                                                                                               Есе

Къде съм аз? Къде се намирам в този момент? Оглеждам се и нищо не ми е познато, сякаш съм на друга планета! Какъв е този мирис, какви са тези цветове и фигури! Сън или реалност е това? Или пък може би нещо по средата? Нещо необяснимо, сюреалистично и извънземно - не искам да се чувствам така! Страх ме е от тази загадъчност и непредсказуемост! Искам да се върна там, където всичко ми е познато! Искам да се събудя в леглото си, макар и малко твърдо, и да видя всичката онази реалност, от която избягах! Искам да се върна там, където моята земя ме чака -„тази земя,

която пролетен вятър пробужда".

Но за жалост, този сън не спира и аз продължавам напред, лутайки се из тъмните пътища, търсейки моята „обетована земя". А дали някой ден ще я открия? Дали пък това не е моята земя и кой и кога я промени така? Какво виждам наоколо?Толкова е страшно, че не мога да го изрека. Улиците са потънали в боклуци, а цветята са увехнали от мръсотията и бурените, които малко по малко са ги задушавали през всичките онези дни, когато ние не сме могли да сънуваме. Небето не се вижда, няма нито Слънце, нито облаци, нито птици в него. За да разчупи малко тъмнината има един висок стълб, чиято светлина свети така слабо, че сякаш има непрогледна мъгла. Този стълб е толкова самотен, но въпреки това той е това спасение, което внася малко светлинка в душите ни. Без него светът сякаш би бил изчезнал в някаква Черна дупка. Тази земя е ужасна! Не, тази земя не може да е моята земя!

„Над мойта земя

напролет

лъчите

шуртят,

гърмят водопади

от слънце

над мойта

земя.

Ти чувстваш дълбоко

сърцето на земната гръд

и виждаш как с скокове

раснат безбройни цветя.

Над мойта земя

в небето

опира

Пирин."

Моята земя е красива и пеперуди прелитат над нея! Моята земя е плодородна и щедра - благословена от Бога, тя винаги има плод! А тази земя? Наведох се да  я пипна, да почувствам енергията и. Но тази земя беше студена, суха и някак си неприветна. Сякаш ми казваше - „Не ме пипай, нищо няма да ти дам" Тя самата ме отблъскваше и гонеше. А моята земя не е такава, тя е напоена с кръвта на безбройните загинали за нея. Тя обича своите хора и никога не би ги прогонила. А тук се чувствам много напрегнато, тук не мога да остана. Моето място е място е там, където макар и  малко бедно, всички растем и живеем свободни и волни. Там, където усещам вятъра и където чувам птичките непрестанно. Там, където животът тече, независимо от въртенето на света или пък от смяната на сезоните. Знаете ли колко красива е моята земя? Неописуема е и никога не бих могла да я объркам, защото я обичам."И ето нахлува кръвта във сърцето, което топи се от някаква нежност..."

Нежност и гордост, че си имам такава красива земя. Една блажена земя, спечелена с много кръв и сълзи. Обичам те земю прекрасна! Обичам те и искам при теб да се завърна!

Кога ще свърши този кошмар? Кога ще се махна от това ужасно място, където няма светлина и живот! Искам това наистина да е кошмар и моята истинска земя да си е същата, каквато си я познавам! Земята на България и на всички българи предпочели сънят пред реалността. А кое е реалността и кое сън. Дали моята Земя не е сънят, за който мечтая, а това място да е реалността!? Ужасявам се, страхувам се и искам да се спася... Спаси ме! Върни ме при теб моя единствена земя!

„Моя страна! Моя прекрасна страна!..."