Не зная...
Даваш ли си сметка как ми действаш... Гласът ти - думите, които изричаш тихо, шепнейки в ухото ми, докато милваш косата ми и най-вече онези, неизречените, които мога да прочета само в очите ти. Погледът ти, изпълнен с нежност, толкова дълго крита от всички, дори от мен самата. Трепетът на ръцете ти, които ме докосват с някакво страхопочитание, сякаш съм антична статуя на някоя богиня - красива и чуплива. Дъхът ти, парещ очите ми. Топлината на устните ти, които милват всяка част от мен с толкова копнеж, сякаш за първи път или за последно.
Така целува само Любовта...
Или поне аз така го усещам.
Достатъчно ми е само да вдигна поглед и да се взра в зелените ти езера и сякаш целия свят се завърта в душата ми. И прониквам дълбоко, дълбоко в някакво непознато измерение, където нищо няма смисъл, нищо освен това, което се случва в момента, в този миг, между Мен и Теб. Там, в тези зелени, необятни дълбини, намирам тихото пристанище на моите несбъднати мечти, там те изглеждат още по-го ...