Суета ли е да бъдеш егоист или начин да се съхраниш? Трябва ли да бъдеш винаги непорочно скромен или да знаеш, че стоиш преди всички и че в своя си живот ти си най-важният? Поставя ли ти примка около врата обществото, когато те притиска с това колко е себеотвержено и безкористно да си в услуга на другите, защото само жертвайки се, правиш истинско добро?

    Умението да си егоист е животоспасяващо и тук не говоря за себичния егоизъм, а за този, който те съхранява да не бъдеш погълнат и изплют от света, защото саможертвите почти никога не се оценяват. Казваме, че покорната глава сабя не я сече, но истината е, че светът толкова е обезумял и станал кръвожаден, че сеченето на глави и на покорните, и на непокорните, е поголовно. Живеем във време, в което трябва агресивно да се браниш. Доброто е недооценено, защото добрите хора не са единни, а самостоятелни воини и това винаги е бил големият проблем на доброто – то не е единно. То е добронамерено, готово е да се жертва, но му липсват обединени сили, а злото е многопластово, свирепо и побеждаващо подмолно.

     Да обърнеш гръб на себе си е никому ненужно. Не ни трябват хора, които се стремят да угодят на този или онзи, а индивидуалисти, които ясно да кажат пред света кои са те и защо не биха паднали на колене. И не е нужно да си груб с хората, да ги игнорираш или мачкаш, а просто с усмивка да заявиш, че ти си най-важната личност в живота си и ще правиш всичко в името на собственото си щастие. Светът се изпълва всеки път с гняв, когато срещне индивидуалисти и борещи се за идентичността си хора, но без тях би бил най-ужасното място във Вселената.

     Само като се върна назад във времето и си спомня за всичките хора, които са си мисли, че са нещо повече от мен и че стоят над мен и моите желания, се обвинявам колко малодушна съм била, за да им позволя да ме смачкат. В това е щастието на малодушните хора – да те приземят дори и за кратко на земята, защото така е по-лесно, защото само така могат да се почувстват по-силни. Така постъпват слабите хора, които също са били мачкани и са живели без подкрепа, но вместо да се опитат да бъдат по-добри от тези, които са ги съсипвали, са станали точно тяхно копие. Жалко … много, много жалко.

Да се научиш, че си преди всички изисква воля и вяра, не самохвалство или завишена себеоценка. Самоувереният човек винаги е по-различен и открояващ се с присъствието си, по-колоритен, по-истински. Останалото е маска и суета, влизане в калъп и „доказване колко съм велик“. От последната категория хора светът се задъхва. Аз също.