Това е мой съвместен проект с една доста талантлива госпожица на име Елена Кожухарова.
Учим, за да живеем и живеем, за да се учим. Пращаме едни и същи послания, а получаваме различни отговори. Или пък пращаме различни послания и получаваме едни и същи отговори. Няма как да кажем със сигурност кое как е. И на бялото черно да кажем - някой път ще сме с правото си. Някъде бях прочел, че това, което прави живота интересен, е възможността да осъществим мечтите си! А ако прекалено бързо искаме да ги постигнем, тогава няма ли да живеем прекалено малко или прекалено скучно, защото какво е човек без мечти? Да не кажем – нищо, но със сигурност е нещо близо до това. Как трябва да постъпим? Ще има ли кой да ни покаже къде са грешките ни, а ще можем ли ние да го поправим? Малка въпросителна, голямо многоточие и още куп недоизказани неща.
Едно време, когато в училище ни караха да бягаме на стадиона, ни казваха, че, за да не се изморяваме, трябва да тичаме по-бавно в началото, за да не грохнем накрая ...