Това е мой съвместен проект с една доста талантлива госпожица на име Елена Кожухарова. 

Учим, за да живеем и живеем, за да се учим. Пращаме едни и същи послания, а получаваме различни отговори. Или пък пращаме различни послания и получаваме едни и същи отговори. Няма как да кажем със сигурност кое как е. И на бялото черно да кажем - някой път ще сме с правото си. Някъде бях прочел, че това, което прави живота интересен, е възможността да осъществим мечтите си! А ако прекалено бързо искаме да ги постигнем, тогава няма ли да живеем прекалено малко или прекалено скучно, защото какво е човек без мечти? Да не кажем – нищо, но със сигурност е нещо близо до това. Как трябва да постъпим? Ще има ли кой да ни покаже къде са грешките ни, а ще можем ли ние да го поправим? Малка въпросителна, голямо многоточие и още куп недоизказани неща.

Едно време, когато в училище ни караха да бягаме на стадиона, ни казваха, че, за да не се изморяваме, трябва да тичаме по-бавно в началото, за да не грохнем накрая. Обаче аз за себе си разбрах, че - както и да бягам - винаги се изморявам накрая, с тая разлика, че ако началото съм бягал по-силно, имам повече точки. Може би и затова се опитваме да сме така в живота - безрезервно отдаване и винаги изморени накрая. Може би грешим като сме припряни, някой не успява да ни хване темпото, обаче животът ни придобива скорост, а сърцето ни бие по-лудо, коленете ни премаляват накрая, но, тичайки, виждаме зелената трева, небето, но не и онези, които ни задминават.

Трябва ли, докато сме свежи и имаме сили да хванем всяка пътечка, да отиграем всяка възможност или не, трябва да се бърза, трябва да чакаме да идва времето на всичко. Ама то никъде не пише на кое къде му е времето... и затова, малко или много, ще страдаме, но няма как. Някои от нас малко по-добре се справят с това да улучат правилното време и правилното място, други – не. Това не бива да ни обезкуражава, да ни прави по-малко отдадени. Разбитите мечти или сърца, не са измислени вчера и нито ще сме първите, нито ще сме последните. Дали сме пробвали всяка възможност, която е трябвало - сигурно не. Никой не може да знае.

Дали е трябвало да пробваме всяка възможност - сигурно не. „Бързай бавно” е казал народът, но пък можеш ли вечно да чакаш? А ако изпуснеш мечтата ей така да си иде ? Следващия път пък ще я задминеш и тя ще остане някъде зад теб още недоразвита, но и никога няма да може да се развие, защото не си ú дал време да диша. Затова - ще поживем, пък ще пробваме, пък каквото видим.

Помниш ли какво искаше преди 10 години? Как го имаше и какво искаше след това? Времето минаваше, казваше си: Това е игра... За какво мечтаеше преди 5 години? Къде отиде, какво видя, с кого се запозна, какво обикна, какво намрази... И пак опря до мечтата, а? Каква беше тя? Намери ли ú име, кръсти ли я някак? Времето замина, нали?... Какво искаше преди година? Какво откри, докато го искаше и какво намери, докато забравяше откритото, вече забравено... Къде си сега? Продължи играта сам... проиграй живота си, ако желаеш... намери си смисъл... и без това след година ще е друг. Единственото константно ще са въпросите ти. Забрави какво отговаряш. Хубаво е, че питаш, нещо в теб играе. Някъде работи машина, някой по-добър смисъл ще те застигне, за да задаваш по-подходящите въпроси. А като те застигне зима, ще намериш топлина и, когато времето спре за теб, животът ще остане да задава въпроси за теб, бил си важен за него, обикнал те е...

Поне поиграй, опитай да не следваш правилата. Ако пък измислиш игра, достатъчно добра, за да бъдеш запомнен - ще играем по нея. Просто бъди тук, покажи, че си бил, че си играл с мен. Моля те. Опитай. Затвори очи. Видя ли колко е хубаво...