Топло е
Топло е. Необичайно топло е в тази градина. И много есенно, топло есенно, жълто. Стоя. Чета. Всичко е филм. Всички вие около мен сте филм. Вие ме възприемате като реалност, но за мен сте просто лента. Аз не се чувствам сред вас, не се чувствах сред хората, които минаваха покрай мен. Усещах как те ме чувстват като част от своя свят, чувстват, че могат да ме докоснат, че могат да установят контакт... Но аз не мога. Понякога ми се струва, че хората са толкова близо до мен, че ще се протегна и ще ги пипна, а всъщност се протягам и пипам само бялото огромно платно... О, да, илюзия е, че хората са триизмерни. Това не е 3D кино, триизмерността е фалш, тя е само представа. Всъщност, всички са плоски. И аз съм плосък, защото гледам плоско кино. И никога няма да се докосна до вас. Странно, защо ли си мисля, че сте реални, защо изглеждате сякаш наистина сте до мен, сякаш мога да осъществя контакт с вас. Толкова сте близо. Толкова сте реално нереални. И тази Борисова градина изглежда толкова реална, а всъщност просто е сложен жълт филтър на обектива на камерата, за да изглежда всичко толкова жълто, толкова оранжево, толкова слънчево... Реалността си замина. Все още има някаква част от нея в мен. Но тя ще си замине след седмица, когато навърша двайсет. Юношеството ми няма да го има, а с него и миналото, а с миналото и реалността. И аз изчезвам някъде там, в киносалона на живота, прожектирайки миналото си, редувайки го с настоящето, сменяйки разни ленти и смеейки са на себе си и на пораженчеството си... и осъзнавайки, че реалността на миналото няма да бъде добавена към реалността на сегашното, защото сегашната реалност я няма. Сега няма реалност. Сега просто няма нищо и нищо не се случва. Сега аз не се случвам. Сега се случва само киното, само снимките и лентите... и може би "Бояна". Самият аз ще бъда нереален, подобно на филмовата нереалност, която ще творя. Осъден съм да работя и живея в името на нереалността. Да се изхранвам с нея, да печеля от нея, да живея за нея и да я поддържам. И да бъда малкото момченце, което живее с реално нереалния спомен за миналото си и за малкия си свят, за малкото си селце, за моментите, когато живеех в нереалност, която възприемах като реалност... Противоречие. Това е, което предизвика изречението, написано от мен току-що. Но за мен онази нереалност беше реалност. Тя ме докосваше до хората и ме правеше част от тях. Живеех в хармония с малката си вселена - част от огромната вселена и постоянно питах околните разни неща. Питах. Исках да бъда реален, да осъзная що е реалност, да я намеря в отговорите на тези въпроси. Е, намерих само нереалността. Малко по малко започнах да се прониквам в нея, да се абсорбирам, да си изграждам киносалони, бели платна, движещи се хора, снимани с различни обективи с различен филтър... Топло е в това кино. Толкова ми е топло, че чак заспивам.
31.10.2006 год.
гр. София
14:21 мин
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Владимир Белов Todos los derechos reservados
