В тихата нощ седя згушена  под завивките и размишлявам над тъй наречения живот. Една съвсем кратка дума, но иначе така сложна и необхватна. Опитвайки се да си обясня няколко съвсем необясними неща, аз потъвам в спомени и несбъднати мечти. Връщам се в миналото и се опитвам да намеря и себе си някаде там. Не успявам! Няма как... Аз не съществувам във собствените си спомени. Няма го момичето, което обичаше всеки и всичко. Няма го това така топло сърце, в което имаше място за всекиго. То искаше да бъде обичано, а получи само болка и тъга. То искаше да тупти за някой, а остана само. Сега, макар и под топлите завивки, аз съм по-студена и от камък. Всяка мисъл, всяко вдишване ми носят много болка и сълзи. Макар и зад маската на едно ледено момиче, моите сълзи са все така горещи и искрени. Те се стичат по бузите ми и оставят петна в душата ми! Ще ги избърша с ръка, но кой ще избърше и сглоби сърцето или това, което остана от него? Бях готова да дам всичко, не дадох, а не ми остана нищо... Аз самата не намирам смисъл в това. И колкото и да седя, и да размишлявам, няма да намеря, защото това е... Живота!