ТРУДНОСТТА ДА СЪЩЕСТВУВАШ
Често се питам дали има човек, който да е погледнал в музея на миналото и да не е забелязал добре балсамирания труп на собствените си надежди. Най-вероятно там, където свършва гробището на илюзиите, надеждата и отчаянието изглеждат безсмислени. Сигурно има много начини да вървиш от мираж към мираж, хранейки се с магарешките бодли на надеждата. Това е като да играеш театър, докато тайнствен персонаж ти каже истината в края на действието. Разиграваш етюдите все едно, че не знаеш за развръзката. В подобна концепция има житейска философия и понякога тя върши работа, стига да не забелязваш бутафориите и изкуствената светлина от прожекторите.
Но ако сърцето жадува за яснота и слънчева светлина, става все по-трудно да участваш в този спектакъл. Изглежда до края на дните си разнасяме този балсамиран труп на надеждите си, свикваме с мириса му, нанасяме нов грим, щом старият поизбледнее. Знам, че винаги може да се направи компромис, знам че винаги може да се живее в дел ...