Темата е особено интересна и бих казал вечно актуална. Защото всеки, който се наслаждава на нечие творчество, независимо от степента на духовност, която влага в този акт, е по същество консуматор, пък дори и с идеална цел. Ала простата истина е, че между нас - консуматорите и негово величество творецът, винаги застава тъмната сянка на Интерпретатора. Както търговецът ни доставя стока произведена /в общия случай/ далеч от нас и ние си плащаме, понякога твърде скъпо, за това съмнително удоволствие, така и Интерпретаторът ни доставя едно чуждо творчество, опаковано лично от Него самия, с претенцията, че е дори съавтор на същото. Когато четем поезия или проза, но в превод, Интерпретаторът ни се явява под формата на преводач, но когато слушаме музика нещата се усложняват неимоверно. Представете си, че копнеете да слушате Бах и си пускате на запис негова творба, да речем изпълнена от Глен Гулд, считан за блестящ изпълнител на Бах. Възниква естественият въпрос, кого слушате всъщност - оригиналният Бах или просто Глен Гулд, трактовал Бах, както той си поиска, съобразно собствените си естетически виждания и концепции, а защо не и прищевки...? А какво се случва, когато слушаме, да речем, Реквием на Моцарт, под диригентството на Херберт фон Караян. Едва ли има на света някой, който би подложил на съмнение диригентското му умение. Въпросът е, обаче - Моцарт ли слушаме, или разбирането на Караян за Моцарт? Няма да скрия, че повод за написването на това есе станаха изпълненията на Найджъл Кенеди на Вивалди. Те звучат тревожно, сякаш се чува вой на сирена, възвестяваща започването на третата световна война. Привнасят апокалиптично звучене към музиката на великия предкласик. Дали Вивалди би разпознал в тези изпълнения собствената си музика - кристално чиста и възвишена, без милиграм тревожност? И би ли одобрил такова котворчество? Можем само да гадаем. Едно безусловно е ясно. Има два вида интерпретатори. Първите отлично осъзнават, че е невъзможно да бъде поднесена творбата на даден творец в напълно автентичен вид и се стремят отчаяно да минимизират щетите, които нанасят на автора чрез едно свое изпълнение. Другите просто стъпват върху нечие чуждо произведение с единствената цел да изтъкнат себе си и своята оригиналност, буквално прегазвайки основната струна на звучене на автора. Те дефакто извършват субституция. Заменят авторовото творчество със свое. Не мога да отрека, че понякога дадени автори печелят популярност именно благодарение на подобни интерпретатори. Но за ригористично подхождащият консуматор - търсещ преди всичко автора, Интерпретаторът е по всяка вероятност вид сатана. Така стигаме до една крайност на разсъждението, която ни кара да се усъмним, дали великите творци, като Бах, Моцарт, Бетховен, Чайковски, не са просто "неща в себе си", както би ги нарекъл Кант. Ако те бяха все още живи, щяхме да познаваме творбите им от първа ръка. Но в онези времена не е имало записваща техника. Днес ние можем да слушаме записите на творби на Сергей Рахманинов и да сме сигурни по този начин, че слушаме именно Рахманинов. Но, уви, Шуберт, Лист, Шопен, Шуман etc., са непознаваеми за нас, в смисъла, за който говоря по-горе. Изглежда, че живописта е щастливото изключение от т.нар. фундаментални изкуства. Сега ние сме в състояние да се наслаждаваме на творбите на Леонардо да Винчи, Рембранд, Ел Греко, Рафаело etc., в същата степен, в каквато бихме им се наслаждавали, ако бяхме съвременници на тези гении.

           В светлината на споделеното в предходните редове, излиза, че най-силно са ощетени музикалните композитори. След тях се нареждат поетите. А на последно място /едва ли не в ролята на щастливци/ са художниците.

          Дискутираната тема повдига още по-сложен за отговор въпрос. А именно - не е ли Божието Творение потърпевшо по аналогичен начин. Дали това, което осезаваме чрез зрение, слух, обоняние и пр. е истинното Божие Творение, или е по-скоро преработената му версия от огромна армия Интерпретатори от невидимия свят, без които дори и самият Бог не е в състояние да мине? Трудно ми е да отговоря на този въпрос категорично, но никак не изключвам възможността да е именно така. Тогава ние в много по-голяма степен боравим с нещо като холограма, произведена от Интерпретаторите, а Реалността на Създателя остава забулена в мистична мъгла.